I1 – Как се изразява „навън“ значението на вещта?
Да започнем с предназначението и свръхпредназначението. Във вещите, както обяснихме, съществуват съвместно два термина: ентелехиалното предназначение и свръхпредназначението на битието-за-човека. Ентелехиалното предназначение е рационално непознаваемо, тъй като зависи от универсалния Архетип, който поддържа вещта и еволюира в нея. Но това предназначение е само осъществяването на една ентелехия – изпълнението на един План: неговото развитие не доставя повече удоволствие на Демиурга от вече полученото в началото на творението. За да понася тежестта на творбата, Демиургът изисква определени автономни същества или пасу „да откриват“ реалните вещи, да ги отразяват в себе си и ДА ПОЛАГАТ В ТЯХ ЕДИН СМИСЪЛ: постоянното откриване на вещите, възхищението, боязънта или каквато и да било друга емоция по отношение на света е предназначението на пасу и обектът на удоволствието на Демиурга.
Така че вещите са обозначени от Демиурга с една изначална биджа, която трябва да бъде открита от пасу и рационализирана в неговата културна структура. Тази биджа, това обозначение, това битие-за-човека е същността на вещта – ДАДЕНОТО на познанието, свръхпредназначението.
Обозначението е даденото на рационалното познание – това, което е взето от разсъдъка и интерпретирано като схема, и което е означено от мисълта на схемата. Но в това ДАВАНЕ НА ОБОЗНАЧЕНИЕТО вещта очаква ДА ПОЛУЧИ СМИСЪЛА. Тоест: ДАДЕНОТО трябва да бъде върнато, възстановено на вещта, но с един НОВ, „КУЛТУРЕН“ СМИСЪЛ. Този „смисъл“ – ИЗРАЗЯВАНЕТО НА ЗНАЧЕНИЕТО – е онова, което пасу ПОЛАГА във вещта на мястото на обозначението, преобразувайки вещта в „културен обект“.
Съгласуването между предназначението на пасу и свръхпредназначението на вещта изисква така едно движение в две посоки: от вещта към пасу и от пасу към вещта. Първият преход вече го изучихме достатъчно: външната вещ, дадена на сетивната сфера, разкрива своето обозначение, което разсъдъкът схематизира и структурира, а мисълта означава. Сега ще трябва да разгледаме второто движение, които идва от умственото значение на вещта обратно към вещта, за да разберем как пасу изпълнява своето предназначение.
Крайните точки на първото движение са обозначението и значението; крайните точки на второто са значението и ИЗРАЗЯВАНЕТО. С изразяването в действителност пасу полага смисъла във вещите, връща им рационализирано обозначението, което му е било дадено; така стигаме до сърцевината на въпроса „как се ИЗРАЗЯВА навън значението на вещта?“ и установяваме, че цялата му тежест се стоварва в акта на „изразяването“. Какво трябва да се разбира под „изразяване“? Отговор: тъй както познанието на вещта – нейното откриване – започва от трансцендирането, с което обозначението преминава сетивната сфера, така ИЗРАЗЯВАНЕТО е едно проявление на значението, което преминава сетивната сфера в посока, противоположна на прехода на обозначението; чрез „изразяването“ значението на вещта се връща на вещта и полага в нея „смисъл“.
Но излиза, че всичко онова, което идва от вътрешността на сетивната сфера и я преминава „навън“, се проявява по необходимост като ТЕЛЕСНО ДВИЖЕНИЕ. Човешкото тяло, поради своята органична природа, предполага една множественост от движения, изпълнявани във всеки момент, т.е. постоянно – едни волеви (в рамките на онова, което може да бъде волево в „инстинктивната воля“) и други автоматични. Например, дишането се състои от две ритмични движения, чиято функция е да произвеждат обмяната на кислород с въглероден двуокис: тези фази ПРЕМИНАВАТ сетивната сфера в двете посоки. Може да се разгледат също така движенията-продукт на хранителната и възпроизводителната нужда и пр.; или причинените от психо-емоционални мотивации от какъвто и да било вид, и т.н. Съвкупността от външни движения се нарича ПОВЕДЕНИЕ на пасу – външната част на държанието. Проблемът се състои в определянето на това, кога едно телесно движение е „изразяване“; но такова едно определение може да бъде изложено само след като се покаже, че „вътрешните движения“ спрямо сетивната сфера – сред които изпъква „мисленето“ – и „външните движения“ протичат в непрекъснати, успоредни и корелативни планове. Но този факт ще го демонстрираме стъпка по стъпка.
Преди обяснихме, че непрекъснатата значимост е хоризонтът на мисленето – иманентната жизненост на културната структура, тъй както значението е фундаментът на мисълта – преживяването на една система. И тъй, „мисленето“ е способността, която е характерна за пасу измежду другите същества – една „вътрешна“ дейност. Да изясним това; „вътрешността“ на мисленето се разбира като „вътре в границите на сетивната сфера“: извън нея се намират нещата от света – универсалното. Но „вътре“ в сетивната сфера мисленето е една непрекъсната дейност върху хоризонта на непрекъснатата значимост, а „извън“ сетивната сфера – в границата между нея и света – съществува една множествена дейност, продукт на участието, което пасу, доколкото е животно-човек, изпълнява по необходимост в света; границата на сетивната сфера „навън“ е една граница в постоянно движение; действия и противодействия се развиват непрекъснато: вещите впечатляват чувствителността – действуват „навътре“, а мозъкът отговаря, контролирайки и интегрирайки движенията на мускулите, реагирайки „навън“, произвеждайки едно „поведение“ – едно външно държание. Това, което искаме да изтъкнем тук, е че вътрешната непрекъснатост на мисленето е корелативна с външната непрекъснатост на поведението – С ЦЕЛОКУПНОТО ДВИЖЕНИЕ, което пасу изпълнява непрекъснато в света.
Трябва да поясним, че тази корелативност между „мисленето“ и външното движение не предполага никакво съзнание. Пасу все още не притежава съзнание; неговото „мислене“ е строго рационално, развито ВЪРХУ културната структура: в това „мислене“ мозъкът е основното средство. Но мозъкът е оперативният център, който контролира и координира всички движения, били те подчинени или не на инстинктивните стереотипове на поведение. Всяко движение се отразява в мозъка и – чрез съответствието между структурите – в културната структура, която е „оживотворена“ от мисленето. Така съществува корелация между мисленето и външното движение.
Материалното тяло на пасу е един микрокосмос, разположен вътре в един макрокосмос, който той отразява в своята структурна органичност. Всичко в него се движи, всичко е феноменален процес, докато трае животът. И това непрекъснато движение на микрокосмоса, както вътрешно, така и външно, е корелативно. Ще рече: непрекъснатата значимост, която представлява хоризонтът на мисленето, е корелативна с външното движение на пасу – с неговото поведение. И тук идва ключовият въпрос. Тази корелативност между вътрешното и външното – между психичното и движенията на материалното тяло – позволява ли на непрекъснатата значиност, в която се състои рационалното мислене, да се проявява външно в постоянните телесни движения? С други думи, има ли значимост в движенията на материалното тяло, с които пасу се държи в света? Ако въпросът е поставен така, отговорът може да бъде само положителен: да; има значимост във външното движение на пасу. Но този отговор е незадоволителен, ако не се поясни коя част от външното движение е „изразяването“. Преди всичко трябва да се покаже, че тук се намираме пред едно отношение на общо към частно – такова като на мисленето към мисълта или на значимостта към значението. Тоест: НЕПРЕКЪСНАТОТО ВЪНШНО ДВИЖЕНИЕ СЕ ОТНАСЯ КЪМ ИЗРАЗЯВАНЕТО КАТО НЕПРЕКЪСНАТАТА ЗНАЧИМОСТ КЪМ ЗНАЧЕНИЕТО. Или още по-добне: ИЗРАЗЯВАНЕТО Е ЕДИН (ЗНАЧИМ) МОМЕНТ ОТ НЕПРЕКЪСНАТОТО ВЪНШНО ДВИЖЕНИЕ.
Непрекъснатата значимост, която се проявява в света посредством непрекъснатите външни движения, не може да полага „смисъл“ в конкретните вещи, защото тя е само „умствен хоризонт“ – вътрешният корелат на непрекъснатото съществуване в света. Оттук следва, че ако има един „смисъл“, който непрекъснатото движение да „полага“ в света, той се отнася изключително до универсалната вещ: „СМИСЪЛЪТ“, КОЙТО НЕПРЕКЪСНАТОТО ДВИЖЕНИЕ ПОЛАГА В УНИВЕРСАЛНАТА ВЕЩ, СЕ НАРИЧА „ХАРМОНИЯ“. И „хармонията“ се определя също така като една обща връзка между движенията на микрокосмоса и макрокосмоса.
Но внезапно върху хоризонта на непрекъснатата значимост се издига един релеф: мисленето схваща една рационална мисъл. Ако значението на тази мисъл е мислено като понятие и в този момент съществува едно корелативно външно движение: тогава това движение е едно ИЗРАЗЯВАНЕ. Изразяването е един момент от външното движение, по време на който „смисълът“ на (конкретната) вещ е положен в света.
Преди да продължим, ще бъде уместно да извлечем от видяното едно важно заключение. На първо място трябва да се подчертае, че самият факт на съществуването и движението му в света правят от пасу един „полагател на смисъл“: „ПРЕБИВАВАНЕТО“ НА ПАСУ В СВЕТА Е ФАКТЪТ НА ХАРМОНИЯТА. Макрокосмосът, отразен в своята целокупност от микрокосмоса, ПРАВИ ОТ НЕГО ЕДНА ОСОБЕНА ВЕЩ и чрез това съдържащ едно обозначение. И това обозначение, което прави от пасу онова, което той е, е възвърнато на макрокосмоса чрез хармоничната значимост на непрекъснатото движение на неговото ПРЕБИВАВАНЕ. На второ място ще кажем, че познаването на този факт е основата на прастарата мъдрост, която утвърждава танца и бойното изкуство като начини на хармоничното телесно изразяване.
Да се заемем сега с изразяването – този момент от поведението, това особено телесно движение, което „полага“ един смисъл във вещта. Между пасу и вещта различаваме едно двойно движение: от вещта към пасу и от пасу към вещта. В първото вещта разкрива своето обозначение на разсъдъка и той го интерпретира като схема, която е означена в мисълта: едно ТЕЛЕСНО ДВИЖЕНИЕ, т.е. преминаването на вещта към сетивната сфера, предизвиква едно УМСТВЕНО ДВИЖЕНИЕ, т.е. означеното от мисълта. Във второто – обратно: значението, мислено като понятие, завършва в едно ТЕЛЕСНО ДВИЖЕНИЕ ИЛИ ИЗРАЗЯВАНЕ. Този втори преход веднага ни поставя два въпроса.
Единият е: „какво изразява изразяването?“. Не понятието, защото то е едно сечение на Релацията, т.е. един аспект на схемата на вещта, забелязан в значимия контекст на един език; понятието никога не напуска културната структура – то може само да бъде МИСЛЕНО.
Другият въпрос е извикан у нас от забелязването, че между вещта и пасу е налице определено „разстояние“. Действително, ако полагащото смисъл изразяване е едно телесно движение, насочено към една особено отдалечена вещ, как се преодолява това разстояние? Как действително се „полага“ смисълът във вещта? С каква стрела означеното в мисълта преодолява разстоянията и се забива в сърцето на вещта?
На тези два въпроса съществува един-единствен отговор: ПРОЕКЦИЯТА НА ЗНАКА. На въпросът „какво изразява изразяването?“ се отговаря: проектирания знак. И на въпроса „как изразяването полага смисъла във вещта?“ се отговаря: чрез проекцията на знака. Разбира се, този единствен отговор трябва да бъде съответно пояснен.
Да опишем преди всичко цялото движение: ЗНАЧЕНИЕТО, СЪДЪРЖАЩО СЕ В ЕДНО ПОНЯТИЕ, Е ПРОЕКТИРАНО „КЪМ СВЕТА“ – В ПОСОКА НА ЕДНА ВЕЩ, КОЯТО СЕ НАМИРА „ОТВЪД СЕТИВНАТА СФЕРА“; ВЪНШНОТО ПРОЯВЛЕНИЕ НА ПРОЕКТИРАНЕТО Е ИЗРАЗЯВАНЕТО НА ЕДИН ЗНАК; ЗНАКЪТ, ИЗРАЗЕН ОТ ЕДНО ТЕЛЕСНО ДВИЖЕНИЕ, Е ЕДИН БЕЛЕГ, ПОСТАВЕН ВЪРХУ СЪОТВЕТНАТА ВЕЩ; ТОЗИ БЕЛЕГ ВЪВ ВЕЩТА, КОЙТО ОТБЕЛЯЗВА ЗНАКА, СЪОТВЕТСТВУВА НА ОЗНАЧЕНОТО ОТ ДЕМИУРГИЧНОТО ОБОЗНАЧЕНИЕ НА ВЕЩТА; ВЪРХУ ДАДЕНОТО ОБОЗНАЧЕНИЕ СЕГА СЕ ПОСТАВЯ ЗНАКЪТ.
ПОЗНАНИЕТО НА ВЕЩТА Е ПРЕМИНАВАНЕТО ОТ ДЕМИУРГИЧНОТО ОБОЗНАЧЕНИЕ КЪМ ЗНАЧЕНИЕТО: ЗАТОВА ПРОЕКЦИЯТА НА ЗНАЧЕНИЕТО – НА ЕДИН ЗНАК – ВЪРХУ ВЕЩТА Е РАЗ-ПОЗНАВАНЕТО НА ВЕЩТА; САМО КАТО БЪДЕ РАЗ-ПОЗНАТА – КАТО БЪДЕ ОЗНАЧЕНА – ВЕЩТА ПРИДОБИВА „СМИСЪЛ“. ДЕМИУРГИЧНОТО ОБОЗНАЧЕНИЕ Е БИТИЕТО-ЗА-ЧОВЕКА – ОБЕКТЪТ НА ПОЗНАНИЕТО: ЕДИНСТВЕНО ЧОВЕШКИЯТ ЗНАК ВЪВ ВЕЩТА – РАЗ-ПОЗНАВАНЕТО – ПОЛАГА СМИСЪЛ В НЕЯ, ПРАВИ Я ДА СЪЩЕСТВУВА-ЗА-ЧОВЕКА.
Вещта започва да съществува-за-човека, когато е отбелязана със знака и придобива един „смисъл“. Но трябва да посочим, че този „смисъл“ може да е траен само ако знакът, който го придава, е употребяван също така и от другите пасу за разпознаване и утвърждаване на вещта. Действително, знакът трябва да може да бъде разбиран от общността, научаван и преподаван, увековечаван колективно в света; тоест: знакът, поставен във вещта трябва да бъде изразяван културно. Това условие на предназначението на пасу определя, че знакът се изразява като ТЕРМИН НА ЕДИН ЕЗИК – КАТО ПРЕДСТАВЯЩ ЕДНО ПОНЯТИЕ.
Така една общност може да се уговори за определени знаци, за да се съобщава познанието за нещата и да се поддържа техният смисъл. Едно множество от такива знаци представлява ИЗРАЗЯВАНЕТО НА ЕДИН ЕЗИК – не езикът сам по себе си, защото, както видяхме, всеки език произлиза от културната структура: ЕДИН СТРУКТУРЕН ЕЗИК Е ЖИВ ОРГАНИЗЪМ И ЗАТОВА МОЖЕ ДА РАСТЕ И ДА СЕ РАЗВИВА; ЗНАЦИТЕ СА САМО ПРОЕКЦИИ – ПРЕДСТАВЯНИЯ – НА ПОНЯТИЯТА И НА СИСТЕМИТЕ ОТ ПОНЯТИЯ.
Не бива да извиква съмнения това, че „да бъде полагател на смисъл“ във вещите е основната цел на предназначението на пасу. „Културата“ е един начин за изпълнението на това предназначение: един систематичен и рационален начин. Затова езиците, които са фундаменталната основа на културата, не изпълняват една цел сами по себе си, а организират и определят „смисъла“, положен във вещите. Но едно значение наистина би могло да се изрази и да се положи „смисъл“ в една вещ, без да се използува никакъв език; ясно е, че в такъв случай вещта ще има смисъл само за едно лице: за онова, което я е открило. За да се увековечи колективно особеният смисъл, положен във вещите, е нужно значението да се забелязва в контекста на един език и да се проектира то като понятиен знак; един знак, който се превръща в културна парола. НО ТОВА ВТОРО УСЛОВИЕ НА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО – „КУЛТУРНОТО УВЕКОВЕЧАВАНЕ“ – НЕ БИВА ДА НИ КАРА НИКОГА ДА ЗАБРАВЯМЕ, ЧЕ ОСНОВНАТА ЦЕЛ НА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО Е „ИЗРАЗЯВАНЕТО“.
Без да забравяме тогава инструменталния характер, който проявяват рационалните езици като множества от конвенционални знаци, които представят понятия и се артикулират съгласно определени методи, закони или оперативни правила, ще продължим да изучаваме „изразяването“ на знаците. Да вземем предвид на първо място трите предходни заключения; първо: всяко изразяване е едно телесно движение; второ: изразяване е само онова движение, чийто знак представя едно понятие; трето: всеки знак е проекцията на едно понятие. Съгласно тези заключения знаците могат да бъдат изразявани по много различен начин; да видим няколко примера. ФОНЕТИЧНО ИЗРАЗЯВАНЕ: знаците представляват думите на един език, фонеми или морфеми, които представят понятия и могат да бъдат комбинирани помежду си, за да изразяват по-сложни значения; фонетичната проекция на едно понятие тогава е думата; но в рамките на фонетичното изразяване трябва да се включат и други акустични знаци, произведени НЕ от човешкото гърло, а от каквото и да е друго средство или инструмент, чиито тонове изразяват едно конвенционално значение; затова песента, но също и музиката, представляват част от многообразните модуси на фонетичното изразяване. СИМВОЛИЧНО ИЗРАЗЯВАНЕ: става на дума за колективно уговаряне за използуването на определени ЗНАЧЕЩИ ВЕЩИ или СИМВОЛИ, графични или от друг тип, чиято функция е да съдържат значението, за да бъде то разпознавано от всички във всеки момент, избягвайки така разтварянето на „смисъла“ в универсалната вещ, както това става с фонетичното изразяване; идеограмите, буквите, математическите или логически символи, знаковете и пр., съставляват част от тези знаци. ВИЗУАЛНО ИЗРАЗЯВАНЕ: знаците са проектирани визуално върху вещите; в съчетание със символичното изразяване това позволява визуалното разпознаване на конвенционалните символи и тяхното интроектиране в културната структура, където то индуцира мисли за съответните значения. СУГЕСТИВНО ИЗРАЗЯВАНЕ: посредством адекватни телесни движения се изразяват конвенционални знаци, които намекват или подсказват едно значение. И ДР.
Изтъкнахме най-характерните форми, които употребява пасу, за да изразява знаците. С това изложение практически бе отговорено на въпроса „как се изразява навън значението на вещта?“. Но ще е уместно да се добавят няколко коментара.
Първо: Оказва се, че за пасу словото, глаголът, логосът, думата, речта, т.е. фонетичното изразяване е навярно най-важната форма на изразяване, но не единствената.
Второ: Очертава се важността на визуалното изразяване за проекцията на знаците и тяхното евентуално „четене“ или интроекция.
Трето: Това, което се „познава“, е вещта – нейното обозначение. „Познатото“ е един „културен обект“ – една вещ, в която е бил „положен смисъл“, проектирайки върху нея понятийното значение – един аспект на истината, представен от един знак, който е културна парола.
Четвърто: Колкото и дълбоко да е понятието, то винаги ще бъде едно сечение на Релацията – неговата обхватност ще бъде недостатъчна, за да обхване всичките черти на истината или схемата на вещта. Затова културните обекти неизбежно са непълни истини: защото те са проекции на понятия.
Пето: Оттук идва параметърът на СОЦИАЛНИЯ ИЛИ КУЛТУРЕН „ПРОГРЕС“, който се измерва със способността да схваща истината на нещата, която проявява една култура.
Шесто: Предназначението на пасу се изпълнява в две движения – „откриване на обозначението“ и „полагане на смисъла“ във вещите. Тоест: познаване и изразяване. По-важното от двете движения очевидно е първото, тъй като ако вещта не е добре позната – ако схемата или истината на обозначението е недостатъчна, това неизбежно ще повлияе на изразяването на значението и вещта като културен обект ще бъде в много отношения непозната и неясна. Но това първо движение, както видяхме, зависи от „чувствителността“, от архетипичната памет или мозъка и пр., т.е. от филогенетичната специализация на пасу – от неговата „еволюция“. Затова пък второто движение зависи от превеждащата способност, т.е. от интелигентността, положена в определянето на понятието в значимия контекст на езика и от количеството езици, в които е привично да се изразява истината. „Културният прогрес“ зависи, прочее, от „еволюцията“ за познаването и от „интелигентността“ за изразяването.
Седмо: При даден културен обект, доколкото една по-голяма еволюция и интнелигентност го позволяват, пасу ще полага в него прогресивно по-голям смисъл – ще го приближава все повече към неговата истина. „Прогресът“ така е една ПОСОКА, която придобива предназначението на пасу: да отива от несъвършеното към съвършеното, от непознатото към познатото, от неясното към ясното – тази посока, към която прогресира предназначението на пасу, се нарича ЛЮБОВ.
Осмо: Така изпълнението на предназначението, наложено от Демиурга на земната раса на пасу, е ОБЩОТО БЛАГО. В напредването към това Благо обществото прогресира културно, отивайки от познанието на вещите към проектирането на все по-съвършени културни обекти, т.е. прогресира, работейки с ЛЮБОВ.
Девето: Любовта на пасу към творбата на Демиурга е неговият модус на битието, неговият ексистенциален характер. Обозначението на вещта е даденото от демиургичното свръхпредназначение; изразяването на значението е положеното от предназначението на пасу – „смисълът“, поставен във вещта. НО ТОВА „ПОЛАГАНЕ“ Е ЕДИН АКТ, ОСЪЩЕСТВЕН С ЛЮБОВ: едно раз-познаване на вещта, което не пренебрегва нейното бъдещо съвършенство. Затова културата от самото начало, т.е. от първото изразяване на един конвенционален знак, е един факт, който е насочен към Благото – нещо добре направено, един акт на любов.
Десето: Дотук се занимавахме да изучаваме как разсъдъкът КОНСТРУИРА културната структура и нейното функциониране. Но всичко, което се КОНСТРУИРА в макро- или микрокосмоса, може също така да бъде РАЗРУШЕНО: културната структура, изключително крехка, несъмнено не избягва от този принцип. Не е уместно, прочее, да считаме за приключен този раздел, без да кажем няколко думи относно възможното разрушаване на културната структура.
Да забележим преди всичко, че културната структура може да бъде разрушена, ИЗЦЯЛО ИЛИ ЧАСТИЧНО по три главни причини: поради ЗЛОПОЛУКА, по СОБСТВЕНА ВОЛЯ или по ВНУШЕНИЕ. От тези причини само първата – ЗЛОПОЛУКАТА – е характерна за пасу: доброволното разрушаване или по внушение са случаи, чиято поява е по-късна от духовното оковаване.
Пасу в действителност представлява в макрокосмоса един „момент“ от еволюционния цикъл на монадата; неговото физическо проявление като потенциален микрокосмос се подчинява формално на разгръщането на един Архетип Ману, КОЙТО ОПРЕДЕЛЯ ВСИЧКИТЕ МУ СТРУКТУРИ СЪГЛАСНО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО. От този факт трябва да се направи извода, че пасу еволюира СЪГЛАСНО своята съдба, без никога да има причина, която да провокира едно ДОБРОВОЛНО разрушаване на неговата културна структура; тя е склонна, напротив, към едно ЗЛОПОЛУЧНО разрушаване, което може да се случи например поради поглъщането на токсични елементи или наркотици.
Накратко, пасу е неспособен да породи саморазрушителни или самоубийствени идеи, тъй като те са напълно чужди на целите и задачите на човешкото предназначение – на съдбата, която Демиургът е планирал за човека и която се намира „записана“ в Архетипа Ману. Както ще се види по-нататък, дори най-интензивната криза, най-дълбоката бездна, не ще могат да накарат пасу да се поддаде, тъй като Демиургът е предвидил една система за възстановяване, основана на активното метафизично участие на „сакралните символи“: когато кризата заплашва да фрагментира неговото съзнание, да разкъса нишката на неговата история, действието на определени символи позволява на душевния субект – на индивидуалната душа – да прехвърли контрола на микрокосмоса върху една колективна същност – един психоиден Архетип, – избягвайки срутването.
И напротив – идеята за самоубийство или микрокосмическо саморазрушение като метод за преодоляване на кризата или избягване на една непоносима ситуация е характерна за изгубения виря. Като варианти на такава самоубийствена ситуация и обичайна причина за разрушаването на културната структура може да се спомене опиянението, предизвикано от систематичното поглъщане на алкохол или наркотици. Тук става на дума за едно ДОБРОВОЛНО разрушение, практикувано с нихилистичното намерение да се избяга от непоносими обстоятелства. Но противно на онова, което утвърждава психиатрията или фройдистката психоанализа, самоубийствените тенденции и дори стресът не представляват симптоми на психично заболяване, а са белези за чистота на кръвта: само който притежава активна хиперборейска наследственост е способен да интуира или разбере присъщото зло на юдеизираното общество на нашето време. Ако някой, който предусеща злото в света, който се чувствува определено притиснат в ъгъла или направо неспособен да продължи да живее, избира един самоубийствен път за бягство, това определено представлява грешка; но тази грешка не обезценява първоначалния положителен факт, че той е намерил юдейския свят на Демиурга зловреден и непоносим; И ЧЕ СЕ Е ПОЧУВСТВУВАЛ ЧУЖД В НЕГО. Сравнена с абсолютната ценност на тази гностическа интуиция, грешката, извършена от изгубения виря, е минимална – продукт на една НЕДОСТАТЪЧНА кръвна чистота, КОЯТО НЕ МУ ПОЗВОЛЯВА ДА ДЕЙСТВУВА С ЧЕСТ: оттук и избирането на пътя на самоубийството; но, дори и недостатъчна, чистотата на кръвта съществува... и това представлява една ценност сама по себе си.
Както ще се научи във Втора Част, пробуденият виря разполага с една „благодатна луциферична воля“, която му позволява да реагира по много различен начин пред критичните ситуации, ПРЕМАХВАЙКИ ДРАМАТИЧНОТО НАПРЕЖЕНИЕ и излагайки на открито подлежащата демиургична измама: така той действува с чест, избягвайки да изпадне в самоубийственото изкушение като изгубения виря.
И накрая, трябва да се разгледа разрушаването на културната структура, причинено от външно ВНУШЕНИЕ. За да разберем този случай, трябва да се вземе предвид, че всеки виря, дали го осъзнава или не, се оказва постоянно въвлечен в една тотална война: какъвто и да е постът, който заема в бойното поле – в тази арена на борбата, каквато е светът на Демиурга, – той не ще може никога да избегне влиянието на Стратегиите в играта. От една страна Стратегията „О“ на Лоялните Сиддхи ЩЕ ВНУШАВА едно харизматично послание, познато като „Песен на Любовта-Без-Смърт“ с цел да подтикне виря да предприеме духовното освобождение; от друга страна синархичната Стратегия на Сиддхите-Предатели ще приложи целия си натиск, за да ВНУШИ на виря да остане подчинен на кармичните закони на Великата Измама: именно това последно влияние е онова, което ще разрушава културната структура, освен ако не се представят указания за една възможна стратегическа преориентация на виря; класическите методи, които илюстрират разрушаването по внушение от синархичен произход, представляват техниките на „промиване на мозъци“, които прилагат разузнавателните служби, такива като КГБ, ЦРУ, Шин-Бет и пр.; или „насочените послания“, камуфлирани в световните публицистични кампании, чиято тайна цел е отправена към определени зони-“мишени“ в културната структура; или масивното и тайно разпространяване на определени наркотици, които позволяват „хипнозата от разстояние“ и потискат или разрушават зони от културната структура, и др.; и – между тези и други страховити синархични методи, които можем да споменем, – не бива да се пренебрегва ревностната разрушителна дейност, която развиват всекидневно в най-напредналите страни на света фройдистките психоаналитици, които (заедно с марксистите, ционистите, масоните и либералните свещеници по целия свят) образуват една войска от умело обучени агенти за промиване на мозъците и покваряване на честта на изгубените виря.
И тъй, каквато и да е причината, – случайна, волева или внушена, – конкретното е, че културната структура може да се окаже напълно или частично увредена. Пълното разрушение възпрепятствува произвеждането на рационални представи и съзнателни представи – нещо, което превръща виря в съвършено малоумен. Но най-разпространеното е частичното разрушаване на културната структура; тук трябва да се различат два случая: че разрушаването се извършва в реалната структура или в привичната структура.
Но в какво се състои това „разрушаване“? Отговор: в разкъсването на връзките между възлите, т.е. на Релациите; Принципите, разбира се, не могат да бъдат засегнати по никакъв начин. Затова в първия случай на частичното разрушение това, което се случва, е семичното разпадане на определени Релации от реалната структура. Това означава безследното изчезване на някои схеми или тяхната неспособност да действуват структурно, дори когато културният субект претърсва цялата културна структура, за да ги преживее. Като примери за този случай можем да споменем понятието за РОДИНА, което у всички марксисти е разрушено поради промиването на мозъка, на което ги подлага партията, или разрушаването на понятието за СЪПРУГА или БРАЧЕН ПАРТНЬОР, което може да се е произвело в културната структура на един измамен съпруг; в тези два примера – единият на „внушено разрушение“ и другият на „доброволно разрушение“ – общото е, че разрушаването ЗАПОЧВА с понятието, но може да се разпростре до цялата схема или Релация: именно този принцип прилагат техниките за психо-социален контрол на Синархията, за да причиняват избирателното разрушаване на определени културни схеми, неудобни за техните цели. „Понятието-мишена“, т.е. „целта“, към която е насочена психо-социалната Стратегия, може да бъде разрушена; ако това се постигне, тогава протича следната последователност: „разрушаването на понятието предизвиква разрушаването на схемата на вещта“; „разрушаването на схемата на вещта причинява отричането на вещта“. Съществуват, разбира се, някои промеждутъчни варианти, какъвто е случаят, когато понятието е сериозно увредено, но без да успее да провокира разрушаването на Релацията: тогава схемата ще може да бъде забелязана в друг наклонен контект, различен от равнината на значимост на засегнатото понятие; това е парадоксалният случай на онези, които разполагат с понятието на една схема в един НЕ-обичаен език – например, научния, – но са лишени от понятието за същата схема в другите обичайни езици, включително в говоримия език. Това противоречие се наблюдава например у онези, които са станали жертва на „сакрализиращия тип“ на изгубения виря, т.е. на догматизма на свещеници или фанатици от какъвто и да било вид: те отричат или непознават неща в един език, но ги приемат или утвърждават в друг; отричат лъжата, но лъжат, отричат еволюцията на душата, но приемат еволюцията на животинските видове, отричат национализма, но налагат национални граници, лишени са от чест, но утвърждават „професионалната етика“, и т.н.
Каквато и да е причината, разрушаването на реалната структура е винаги систематично; това означава, че – подобно на един странен рак – разрушението, започнало в едно понятие, може да се разпростре до неговата схема и – чрез съседство, асоциация, хомология или какъвто и да било друг структурен закон – да обхване значителни части от културните системи: една цяла „система от асоциирани понятия“ може да се окажат разрушени като резултат от внушеното промиване на мозъка или доброволното опиянение. И онова, което това разрушение може да причини на висшата структура на психиката, т.е. на съзнателната сфера, е нещо, което скоро ще се разбере, след като бъдат изучени следващите раздели. Може само да се добави, че по силата на това, че Принципите остават неизменими, дори и Релациите, които са ги свързвали, да са изчезнали, културният субект е склонен да се отправя към разрушените системи, без да успява да преживее съответните понятия: тогава се изпитва една „културна лакуна“ – една пустота в познанието, което „преди се е намирало там“, но което сега изглежда е било изтрито завинаги. Но, какво вече обяснихме, ако увреждането на Релацията не е пълно, може да се случи така, че схемата да конотира своето значение в контекста на друг наклонен език.
Вторият случай, цитиран по-горе, е онзи, в който частичното разрушаване протича в привичната структура. Тази структура се състои от Принципи и Релации, а от тези последните се състоят схемите на вътрешните вещи. Системите на привичната структура се наричат „виртуални“, защото с тях се конструират езиците: налагането и разпростирането на привичната структура ВЪРХУ реалната структура в една характерна равнина на значимост е причината на системите от понятия, свързани помежду си според един формален или логически модус. Какъв ефект причинява разрушаването на някои системи от привичната структура? Отговор: невъзможността да се забелязват определени схеми в контекста на засегнатия език. Алегорично можем да си представим, че за нас се оказва невъзможно да намерим смисъл в един определен географски релеф поради мъглата или тъмнината, която го заобикаля отвсякъде: без да разполагаме с ясен контекст, в който той се интегрира, но спрямо който се очертава, релефът не означава нищо. Аналогично разрушаването на системите от привичната структура е равносилно на една мъглявост или контекстуална тъмнина, която възпрепятствува концептуалното забелязване на преживяваната схема. Но ако разрушението засяга само ЕДИН обичаен език, винаги съществува възможността да се забележи схемата в някакъв друг език. Така например промиването на мозъка, НЕРВНАТА КРИЗА, ШОКЪТ, алкохолното опиянение, наркоманията и пр., могат да потиснат частично или напълно един обичаен език, такъв като математическия или музикалния, и да оставят незасегнат говоримия език или обратно.
Казахме в началото, че „всичко, което се конструира в макро- или микрокосмоса, може също така да бъде разрушено“, включително и културната структура. Но в някои случаи, които не са необратими, „това, което е разрушено, може да бъде възстановено“. Валиден ли е този принцип в случая на културната структура? Отговор: тъй като тази структура е по същество една енергийна конструкция, винаги съществува възможността за нейното реконструиране, ДОКОЛКОТО РАЗРУШЕНИЕТО НЕ Е ЗАСЕГНАЛО НЕРВНАТА СИСТЕМА ИЛИ МОЗЪКА: да си припомним, че културната структура се изгражда ВЪРХУ неврологичната структура на мозъка или архетипичната памет и че всички нейни системи са конструирани от рационалния субект или разсъдъка, който функционира в нея; за да се реконструира коя да е схема или система, задължително условие е мозъкът да се намира в перфектно състояние.
Въпреки посочената възможност да може да се реконструира културната структура или да се конструира същата в пълно съвършенство, Хиперборейската Мъдрост не й отдава никаква важност, тъй като нейните тайни пътища за духовно освобождение позволяват на всеки виря да постига познанието в гностическа форма. Хиперборейският гносис в действителност носи едно неограничено познание, което не изисква намесата на разсъдъка или на културната структура, защото то се придобива извън психичната структура – в една сфера, наречена Ehre, която трябва да се създаде с благодатната луциферична воля; във Втора Част ще бъде изложен начинът, по който изгубеният виря трябва да действува, за да създаде тази висша сфера.
В обобщение: това, което е важно за вникването в Хиперборейската Мъдрост и познаването на Мистерията на духовното оковаване – стъпка, предхождаща хиперборейския гносис, – е кръвната чистота, живото присъствие на хиперборейското потекло, изначалният спомен, Минне, Гласът на кръвта, Символът на Източника, т.е. ЕДНА ДУХОВНА НАСЛЕДСТВЕНОСТ, която няма нищо общо с културната структура или функциите на мозъка.
Коментари
Публикуване на коментар