F – Аналогично изучаване на „енергийния израз на мисълта на пасу“.
Тук ще изложим и ще обясним няколко важни понятия, използувайки както досега аналогията и индукцията. Между тези понятия се намира на първо място „енергийният израз на мисълта на пасу“, за който ще бъде уместно да се уточни неговият обхват, за да се избегне грешката да бъде объркван той с една физико-математическа функция, т.е. с една връзка между променливи величини на едно физическо явление, които могат да се измерват емпирично с адекватни инструменти. Величините „активна потенция“ и „психична енергия“ са наистина променливи, НО ЯВЛЕНИЕТО, КОЕТО ТЕ ОПИСВАТ, Е ПСИХИЧНО, А НЕ ФИЗИЧЕСКО. Но макар явлението, което тя представя, да е субективно, математическата структура на израза (4) е съвършено адекватна за описанието на неговите явни особености: Първа – „активната потенция“, „трансцендентното време“ и „психичната енергия“ СА променливи величини. Втора: активната потенция и трансцендентното време СА причина на психичната енергия. Трета: психичната енергия се променя във форма, право пропорционална на изменението на активната потенция и трансцендентното време. Тази трета особеност е достатъчна, за да оправдае математическата формулировка, защото разкрива, че между величините съществува една функционална връзка. Но формула (4) произлиза от един комбиниран език, в който „потенцията“ (W) и „трансцендентното време“ (Tt) са НЕ-ОЧИСЛИМИ ПОНЯТИЯ, КОИТО ИЗРАЗЯВАТ ПРОМЯНА и между които е определен един ЗАКОН ЗА ОБРАЗУВАНЕ или ФУНКЦИЯ, символизирана с (.). Този закон твърди, че положителното изменение на коя да е от двете величини определя пропорционалното или РАЦИОНАЛНО изменение на една трета величина – „психичната енергия“. Така когато формула (4), която описва едно психично явление, се уподобява на (1), която отговаря на едно физическо явление, смисълът, който трябва да се придава на (4) е току-що изложеният: рационална връзка между не-очислими понятия, които изразяват изменение.
На второ място ще определим един АНАЛОГИЧЕН КВАДРАНТ, който ще ни позволи да представяме прости системи (Фигура 13) в аналогично съответствие с „енергийния израз на мисълта“ (4). Квадрантът, разбира се, е картезиански и ортогонален, но без „координатна нумерация“, защото – както в случая на израза (4) – това, което се опитваме да представим, са НЕ-ОЧИСЛИМИ ПОНЯТИЯ. Ще рече: в аналогичния квадрант не е определено едно взаимно-еднозначно съответствие между точките на равнината и множеството на комплексните числа; ако се направеше така, квадрантът би бил неадекватен за представянето на психичните величини; напротив – определено е едно строго ПОНЯТИЙНО СЪОТВЕТСТВИЕ между квадранта и културната структура по такъв начин, че представеното в едното отразява ПОНЯТИЙНО онова, което се проявява, в другото.
След това пояснение вече можем да опишем въпросния квадрант. Преди всичко трябва да обявим, че се касае за същата система, употребена във Фигура 16 за демонстриране на „понятието“ като „сечение на една Релация“. Там се вижда, че квадрантът (x, y) е аналогичен на „равнината на значимост“, върху която е било забелязано значението на една схема.
Значимият контекст на употребения език определя, че забелязаното значение ще бъде само едно сечение на схемата, УСПОРЕДНО НА РАВНИНАТА НА ЗНАЧИМОСТТА. Във Фигура 17 можем да видим, че аналогичният квадрант не е различен от онзи, който бе използуван във Фигура 16.
Във Фигура 17 обаче сме установили съответствия между осите, които не бяхме посочили във Фигура 16: на оста (ox) съответствува понятието за „трансцендентно време“ и на оста (oy) съответствува понятието за „значение“. Тези съответствия отговарят на необходимостта „значимият контекст“ или „умственият хоризонт около значението“ да бъде едно геометрично място, в което РЕЛЕФЪТ на значението да може да се представи с един еквивалентен символ.
„Трансцендентното време“ (Tt), в чиято дълбина, както видяхме, остава синхронизиран микрокосмосът, НАРАСТВА от „o“ в посока ox. Значението (S) или „релефът върху хоризонта на непрекъснатата значимост“ НАРАСТВА от o в посока oy. С тези уговорки можем да предположим, че във всеки релеф над ox неговата АМПЛИТУДА ще изразява стойността на значението във всеки момент по оста oy.
За това разположение ще изтъкнем две неща. Първо: следва да се забележи, че трансцендентното време нараства в посоката на измерението „протяжност“. Това ще рече, че мисълта за една система винаги поглъща трансцендентно време, ДОРИ КОГАТО САМАТА МИСЪЛ БИВА ПРЕЖИВЯВАНА КАТО БЕЗВРЕМЕВА ПОНЕЖЕ НЕ ПРИТЕЖАВА ИМАНЕНТНО ВРЕМЕ. Така става поради липсата на автономия на микрокосмоса: всеки умствен акт, дори явно безвремевите като например образът на един триъгълник, е само едно движение, заедно с другите, които съставляват еволюционния процес на пасу; но пасу, доколкото е потенциален микрокосмос, остава в трансцендентното време, където съществува синхронизация на всичките му движения. Тук вече трябва да е ясно, че субективното време на мисленето НЕ Е ТРАНСЦЕНДЕНТНОТО ВРЕМЕ, като се има предвид, че едното може да бъде преживявано или не, докато другото винаги тече. В пасу НЕ СЪЩЕСТВУВАТ АБСОЛЮТНО БЕЗВРЕМЕВИ МИСЛИ, тъй като всеки умствен акт отнема време от макрокосмоса: „безвремевостта на триъгълника“ е една субективна преценка, продукт на рефлексията – на „задържането“ на триъгълника във вниманието, без да се усеща РЕАЛНАТА ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ на мисълта, която мисли триъгълника. Второ: за да се улесни интерпретацията, във Фигура 18 системата xx е изместена от точката „o“ или „началото на времето“: строгостта на аналогията изисква – напротив – първият Принцип да съвпада с точката „o“, КОЯТО ОТБЕЛЯЗВА МОМЕНТА, В КОЙТО МИСЪЛТА РАЗГЛЕЖДА СХЕМАТА В ПРОТЯЖНОСТ.
Да предположим сега, че една мисъл върху системата от Фигура 18 произвежда в хоризонта на непрекъснатата значимост релефа, който показва Фигура 19. Триъгълният символ, който се е проявил в мисълта, може да бъде възприеман навярно като „универсален“ и „безвремеви“, но действителността е, че мисълта на символа притежава една ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ в транцендентното време: колкото повече ТРАЕ мисълта върху системата xx, толкова по-протяжно ще бъде – аналогично казано – неговото измерение, затова системата ПРОСЪЩЕСТВУВА, докато микрокосмосът ОСТАВА.
Сега ще направим една много важна крачка в изложението като си припомним тезата от параграф „В“: „превеждащата способност е една функция на активната потенция“. В цитирания параграф научихме, че потенцията на една Релация е винаги ОТПРАВЕНА към съзнателната сфера и че тази отпратка ѝ придава способността да направи хоризонтална равнината на значимост, в която трябва да бъде забелязано значението. Това, естествено, е един субективен ефект. Но ако предположим, че значението, чийто триъгълен релеф е представен във Фигура 19, се оказва изравнено в една равнина на значимостта, ХОРИЗОНТАЛНА ПО ОТНОШЕНИЕ НА СЪЗНАТЕЛНАТА СФЕРА, следва да се попита: кое е геометричното място на съзнателната сфера в аналогичния квадрант? Отговор: нейното място се намира ИЗВЪН РАВНИНАТА, в посока, перпендикулярна на Фигура 19. За да покажем тази ПОСОКА във Фигура 19, ще трябва да добавим една трета ос – (oz) – ортогонална спрямо другите оси и перпендикулярна на равнината на значимостта.
Във Фигура 20 е посочена в перспектива ПОСОКАТА на съзнателната сфера посредством аналогичната ос oz. Така установяваме, че отпратката към съзнателната сфера ни отвежда до една система от три оси (x, y, z), която определя един вид „аналогично пространство“, съставено от три квадранта: единият е вече описаният (yx) или „равнина на значимостта и контекста“; другият, с който няма да се занимаваме, е (zy); и един трети квадрант е (zx), който се явява отпред във Фигура 20 и който наричаме „времева равнина“.
Основанието за това, че оста (oz) е насочена към долната част на Фигура 20, е че въпросната ос трябва да се представя аналогично на различните нива на психична енергия на символите, които изплават към съзнателната сфера: ЕНЕРГИЯТА НА ЕДИН СИМВОЛ В ПРЕХОД КЪМ СЪЗНАНИЕТО, КАКТО ЩЕ ВИДИМ, НЕПРЕКЪСНАТО НАМАЛЯВА. В аналитичната геометрия оста (oz) е „отрицателна“, т.е. стойността, която представлява нейната „ордината y“ намалява с увеличаването на растоянието от началото (о); това качество е запазено в аналогичния квадрант на Фигура 20 и затова е посочено (–Ер) в съответствие с намаляването на Енергията, което ще изпита всеки символ, който преминава в посока (oz) към съзнателната сфера.
С цел да използуваме максимално аналогичните възможности на Фигура 20, ще предложим една важна уговорка: ще наричаме „съзнателна сфера“ аналогичното пространство, което се намира ОТВЪД хоризонталната равнина на значимостта. Тази равнина, която във Фигурата е (yx), е „хоризонтална“, защото е била изравнена по отношение на „съзнателната сфера“, взета като „отправен център на самостта“. Съгласно тази уговорка съзнателната сфера е пространството, образувано от сумата на равнините, УСПОРЕДНИ на (ух), които се намират ОТВЪД равнината (ух) в посока (oz). И тъй, докъде се простира пространството, аналогично на съзнателната сфера? Отговор: преди всичко трябва да се има предвид, че съзнателната сфера се състои от две ясно определени и различни области: „сенчестата сфера“ и „светлата сфера“. Пространството (x, y, z), което се простира „отвъд“ хоризонталната равнина, съответствува на „сенчестата сфера“ и завършва в една равнина, обща с аналогичното пространство на „светлата сфера“, която продължава до външната повърхност на съзнателната сфера. В долната част на Фигура 20 е представена една система от три оси, съответствуваща на „светлата сфера“, ОТПРАВЕНА КЪМ СЕНЧЕСТАТА СФЕРА, а „отсам“ нея – културната структура.
Основанието за това, че двете геометрични системи са взаимно отправени една към друга, се дължи на това, че в културната структура рационалният субект отпраща мисълта към сферата на самостта в съгласие с отпратката към самостта, която придава активната потенция на мислената Релация, и на това, че в светлата сфера съзнателният субект „гледа“ към културната структура – към хоризонталната равнина на значимост, която именно е изравнена по отношение на самостта.
От друга страна, „общата равнина“ на двете аналогични пространства се нарича „ПРАГ НА СЪЗНАНИЕТО“ и той може да се види представен във Фигура 21.
Накратко, отвъд равнината на значимост (ух) в посока (oz) се простира аналогичното пространство, което съхранява понятийно съответствие със съзнателната сфера, която се състои от две области: сенчеста сфера и светла сфера. „Сенчестата сфера“ – пространство, непосредствено до културната структура, – приключва в един горен слой, наричан „светла сфера“, който се простира от „прага на съзнанието“ до външната повърхност.
Да разгледаме сега в средата на това аналогично пространствено разположение „мисълта на една система“ от културната структура на пасу.
Съгласно вече видяното, мисълта може да бъде „рационална“ и ОСВЕН ТОВА „съзнателна“. Да уточним тези две понятия. Мисълта е „рационална“ на първо място, когато се явява ВЪРХУ културната структура. В този случай мислената система само проявява в мисълта релефа-значение. Но значението е основата на мисълта: релефът, който значи, е един символ, който активната потенция на схемата проявява в контекста на един език. Този символ може да бъде например триъгълникът, представен ВЪРХУ системата хх от Фигура 20 и В равнината на значимост (ух).
Така Фигура 20 изобразява аналогично „рационалната мисъл“. Но кога една мисъл ОСВЕН рационална е и „съзнателна“? Отговор: когато в ПОТЕНЦИЯТА на мислената Релация съществува една отпратка към самостта: ТОГАВА СИМВОЛЪТ-ЗНАЧЕНИЕ Е ПОДТИКНАТ ДА СЕ „ДВИЖИ КЪМ“ СЪЗНАТЕЛНАТА СФЕРА ИЛИ СХЕМАТА НА САМОСТТА. Да забележим, че в това „движение към“ имаме представени две от чертите на „психичната енергия“: „движението“ и „посоката“ (към). Когато потенцията тласва символа към съзнателната сфера, в действителност се осъществява неговото ЕНЕРГИЙНО АКТИВИРАНЕ: „психичната енергия“ или енергията, с която потенцията е активирала символа, е толкова по-голяма, колкота по-голяма е отпратката към самостта на мислената Релация; по-нататък ще се обясни „потресаващия“ произход на тази отпратка. Аналогично, психичната енергия (Ер) трябва да НАМАЛЯВА в посока на оста (oz), с която тя съхранява понятийно съответствие.
Обяснението на понятието за „съзнателна мисъл“ по такъв начин, че да оправдае „енергийния израз“, ще изисква още няколко определения и коментари. Да погледнем за момент Фигура 21, където е представен случаят, в който символът от Фигура 20 разполага с достатъчно енергия, за да се премести в съзнателната сфера: символът I, разположен ВЪРХУ мислената система, Е ПРЕМИНАЛ ПРЕЗ СЪЗНАТЕЛНАТА СФЕРА ДО СВЕТЛАТА СФЕРА И СЕ Е ПРОЯВИЛ ТАМ КАТО I'. Следващите коментари ще обяснят това действие.
Първо – Във Фигури 20 и 21 съзнателната сфера се простира „като аналогично пространство на представяне“ отвъд хоризонталната равнина (ух). На нивото на въпросната равнина се намира системата хх, КОЯТО ФОРМИРА ЧАСТ ОТ КУЛТУРНАТА СТРУКТУРА. Но както казахме в друга част, културната структура е един субстрат на емоционалната и рационалната сфери, В КОИТО Е ПОТОПЕНА; казахме също: „в дълбината“, „близо до архетипичната памет“ и пр. Да разсъждаваме сега по следния начин: ако културната структура се намира „в дълбината“ на емоционалната и рационалната сфери, тогава непосредствено ОТВЪД нея се намира протяжността на тези сфери; но току-що узнахме, че ОТВЪД културната структура, т.е. отвъд системата хх, се простира съзнателната сфера. Явно е тогава, че съзнателната сфера и емоционалната и рационалната сфери са ВЗАИМОПРОНИКНАТИ ПОМЕЖДУ СИ отвъд коя да е равнина на значимост. Проблемът е: докъде стига тройното взаимопроникване на психичните сфери? Отговор: до ПРАГА НА СЪЗНАНИЕТО. Прагът на съзнанието в действителност бележи границата на взаимопроникването: от прага Ψ нататък е „светлата сфера“, в която има „чисто съзнание“, тъй като тя съставлява седалището на съзнателния субект.
Сега можем да обясним произхода на името „светла сфера“. По аналогия ще бъде удобно да се разглежда съзнателната сфера като образувана от ДВЕ СФЕРИ, концентрични и последователни, подобни на два слоя на една луковица. Първата е тази, която отива от хоризонталната равнина (ух) във Фигура 21 до прага на съзнанието Ψ, т.е. областта, на която преди малко приписахме тройно взаимопроникване; тази област се нарича: СЕНЧЕСТА СФЕРА. Втората е онази, която се простира от прага на съзнанието Ψ до външната повърхност на съзнателната сфера, и която наричаме „светла сфера“.
Накратко, съзнателната сфера има една долна област или „сенчеста сфера“, която е обща с емоционалната и рационалната сфери, и една горна област или „светла сфера“, която е единствената, в която може да има „чисто съзнание“.
Второ – Тъй като културната структура е ПОТОПЕНА в емоционалната и рационалната сфери, извличайки от този факт, обикновено се посочва, че определен символ е „ИЗПЛУВАЛ КЪМ СЪЗНАНИЕТО“. По същия критерий ще казваме, че преходът на I към I' е „ИЗПЛУВАНЕТО НА I“.
Тази алегория ще стане по-осезаема, ако предположим, че „прагът на съзнанието“ е аналогичен на една ТЕЧНА ПОВЪРХНОСТ: под нея е сенчестата сфера, а още по-долу – културната структура. Така всеки символ, който става съзнателен, трябва да ИЗПЛУВА от въпросната течна повърхност, подобно на онези хвърчащи риби, които се ЯВЯВАТ пред нашия изумен поглед, за да се потопят сетне отново в чернотата на морето.
Трето – Схемата на системата хх е истината на една вещ. Като бива „мислена“, нейната потенция ѝ позволява да прояви един релеф върху една хоризонтална равнина на значимост. Този релеф е значението, полагащо основата на мисълта, която, бидейки един психичен термин, притежава несъмнена семична природа. Затова във Фигури 19, 20 и 21 използуваме един СИМВОЛ (I), за да представим релефа, означен от системата хх. И така: когато системата хх бива мислена върху една равнина на значимост, от истината за вещта ще бъде преживяно само едно „понятие“, т.е. едно сечение на семичната схема; вж. Фигури 14, 15 и 16. Затова символът I от Фигура 19 е бил проявен от едно „понятие“ за системата хх и може да се попита: каква връзка съществува между символа I (релефа, означен от мисълта) и понятието хх, от което той произлиза? Отговор: символът I е ИМИТАЦИЯТА на понятието хх, негово КОПИЕ.
Този отговор обаче постаня нови въпроси. Например: как следва да се разбира въпросната символична „имитация“? Знакът I е тъждествен, подобен или еднакъв с понятието хх? Ще отговорим на тези въпроси по части. Преди всичко знакът I и изобщо кой да е релеф-значение, е ЕДНАКЪВ с понятието хх в смисъл, че съхранява ХОМОЛОГИЯТА НА СТРУКТУРНИЯ МОДУС: ако не съществуваше еднаквост, символът I би могъл да означава нещо различно от понятието хх; но в такъв случай той не би бил един релеф-значение на понятието хх, тъй като той може да означава само това, което понятието означава; абсурността на тази възможност ни показва необходимчостта всеки релеф-значение да бъде еднакъв (хомологичен) с понятието, което означава.
От друга страна е очевидно, че символът I е едно нещо, а понятието хх – друго; т.е.: макар да са семично еднакви, двата елемента не са тъждествени и запазват известни различия помежду си. Основните такива са различията по размерност, които ще станат ясни след като си припомним определенията на понятието хх. Да започнем с Релацията хх: тя притежава протяжност, обхватност и потенция. Понятието хх има еднаква протяжност, но по-малка обхватност от Релацията хх, която то превежда; затова, аналогично, докато Релацията хх се представя като един цилиндричен прът, понятието е само едно сечение на дадения цилиндър (Фигура 16). Обхватността на една Релация е аналогична на обема на цилиндъра по такъв начин, че по-малката обхватност на понятието се изразява в по-малкия обем на сечението: докато понятието и Релацията са равни по протяжност, ПО-МАЛКИЯТ ОБЕМ Е ФУНКЦИЯ НА ДЕБЕЛИНАТА НА СЕЧЕНИЕТО. По-малката обхватност – следва да го имаме предвид – посочва, че понятието може да изразява само един аспект на истината за вещта. С други думи: обхватността на една Релация изразява доколко способна е нейната схема да съдържа истината за вещта – доколко близко са нейните символични качества до съвпадането с обозначението; по-малката обхватност на понятието е причина някои от тези качества или белези да бъдат изключени от неговото значение – понятието да изразява „един аспект на истината за вещта“. Единствено отивайки в дълбината на понятието – в конотативното ядро – е възможно да се възприеме истината под друг аспект, с нови качества, необхванати до този момент: за това е необходимо ДА СЕ ЗАБЕЛЕЖИ ЗНАЧЕНИЕТО В ДРУГ ЕЗИК, Т.Е. В ДРУГА РАВНИНА НА ЗНАЧИМОСТ.
Да разгледаме сега символа I, проявен от потенцията на понятието хх. И двата елемента са семично „еднакви“, макар да се различават по своите размерности. Ако вземем предвид, че символът I от Фигура 19 е следствие на ПОНЯТИЕТО хх, трябва да заключим, че както протяжността, така и обхватността на понятието са еднакво налични в символа I: протяжността на понятието в действителност е отбелязана в символа I от ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА, по време на която той се проявява в мисълта; обхватността на понятието е функция на дебелината на сечението и равна на неговия обем: можем да се уговорим, че дебелината на символа и неговият обем са равни на тези на понятието-сечение.
Протяжността на понятието е равна на продължителността на символа; обхватността на понятието е равна на обхватността на символа. Какви са тогава разликите в размерността, които не позволяват на понятието и символа да бъдат тъждествени? Отговор: разликата се корени в измеренията потенция и конотация. Потенцията на понятието е ПРИЧИНА на проявлението на символа, който го имитира; затова символът I не притежава потенция, а ЕНЕРГИЯ, ще рече – движение и посока (към съзнанието). И символът I или кой да е съответен релеф-значение не притежава конотация, тъй като съществува само в своята хоризонтална равнина на значимост.
Накратко, символът I е ПОДОБЕН на понятието хх, което го е произвело. Не е „тъждествен“, защото символът I е един релеф, който съществува само в хоризонталната равнина на значимост, която изравнява неговия значим контекст, докато понятието притежава едно конотативно ядро, което е общо с множество други наклонени равнини на значимост. Той също така се различава по това, че докато понятието е част от една структурна връзка, което не му позволява да има „движение“, символът I притежава „движение“ и „посока“, докато тази енергия му стига, за да просъществува в мисълта или в психичните сфери. Въпреки тези различия, символът I е подобен на понятието, защото е структурно хомологичен с него; по принцип всеки символ, произведен от потенцията на едно понятие като негова имитация, е хомологичен с него, т.е. притежава същия структурен модус.
Може да се изтъкне, че когато понятието хх проявява един символ (I), който го имитира структурно, то се държи по начин, аналогичен на една НУКЛЕИНОВА КИСЕЛИНА. РНК или ДНК в действителност съдържат едно съобщение (или „ПОНЯТИЕ“), кодирано съгласно разпределението на НУКЛЕОТИДИТЕ, които свързват ЗАХАРНО-ФОСФАТНИТЕ вериги на молекулярната структура в двойна спирала: аналогично на произвеждането на (I) от понятието-сечение хх, нуклеиновата киселина също е способна да КОПИРА своето съобщение в друга молекула, която я имитира структурно.
Четвърто – Символът I и всеки съответен символ се нарича „РАЦИОНАЛНА ПРЕДСТАВА“ на едно понятие.
Символът I' и всеки символ, който изплава в съзнанието, се нарича „СЪЗНАТЕЛНА ПРЕДСТАВА“ на едно понятие.
Пето – Сега ще запитаме: какво е УМСТВЕН ОБРАЗ? Отговор: 1во. ВСЯКА ПРЕДСТАВА, КОЯТО ИЗПЛУВА В СЪЗНАНИЕТО ИЛИ СЕ НАМИРА В ПРЕХОД КЪМ НЕГО, СЕ ВЪЗПРИЕМА КАТО „ОБРАЗ“. 2ро. „Образ“ е също така продуктът на ФАНТАЗИЯТА. В остатъка от този параграф ще се занимаваме само с образите, произлизащи от културната структура, т.е. със съзнателните представи, такива като символа I' от Фигура 21; в следващия параграф ще бъде обяснен произходът на фантазиите.
Следва на анализираме, прочее, отговора „1во.“, за да разберем неговия обхват. На първо място той ни казва, че ВСЕКИ СИМВОЛ, КОЙТО НАПУСКА КУЛТУРНАТА СТРУКТУРА и се насочва към съзнанието, Е ЕДИН ОБРАЗ; но той не ни казва че „ВСИЧКИ“ символи, които се проявяват „ВЪРХУ“ културната структура, изплават. И той не ни казва това, защото само някои рационални представи, а не всички, ще притежават достатъчно енергия, за да изплуват и да станат съзнателни. Кои тогава от всички възможни рационални представи ще изминат пътя до съзнанието и ще бъдат възприети като образи? Този въпрос е равностоен на онзи, който зададохме в началото: кога една мисъл ОСВЕН рационална е и „съзнателна“? И отговорът е същият за двата: Когато в потенцията на мислената Релация съществува една отпратка към самостта, тогава рационалната представа е подтикната да се движи към съзнанието, бидейки възприета като семичен образ на понятието, което означава.
Да си припомним от какво зависи елементите на културната структура да бъдат или не отпратени към самостта: отпращането зависи от откриването на себе си – факт, който отбелязва раждането на „съзнанието“ като исторически субект на микрокосмоса; от този факт нататък започва да се структурира една „схема на самостта“ или съзнателна сфера с елементи, произлизащи от културната структура, т.е. със съзнателни представи. Така отпратени към самостта са всички схеми на вещи, – както вътрешни вещи, така и външни, – които са „исторически“ за микрокосмоса. Но НЕ са отратени към самостта ПРЕДИСТОРИЧЕСКИТЕ СХЕМИ, т.е. онези, които са били структурирани преди откриването на самостта, а още по-малко са НЕ-ИСТОРИЧЕСКИТЕ СХЕМИ, т.е. схемите на Принципите. Тези схеми, тъй както и Принципите, произвеждат само „ЧИСТИ РАЦИОНАЛНИ ПРЕДСТАВИ“ – без отпратки към самостта и поради това ненасочени към съзнанието.
Всяка чиста рационална представа притежава винаги минимална енергия, недостатъчна, за да напусне културната структура – равнината на значимост – и да се насочи към съзнанието като образ. Затова пък рационалните представи, произведени от схемите с потенция, отправена към самостта винаги притежават достатъчно енергия, за да предприемат изплаването. Тази разлика в енергията на рационалните представи е причинена, както бе казано, защото потенцията на едни схеми е отпратена към самостта, а на други – не: ПРИЧИНАТА НА ТОВА, ЗАЩО ПОТЕНЦИЯТА, ОТПРАТЕНА КЪМ САМОСТТА, ПРОИЗВЕЖДА ПОВЕЧЕ ЕНЕРГИЯ В ПРЕДСТАВАТА ОТ ЕДНА ПРЕДИСТОРИЧЕСКА ИЛИ НЕ-ИСТОРИЧЕСКА ПОТЕНЦИЯ, ТРЯБВА ДА СЕ ТЪРСИ В „ПОТРЕСАВАЩИЯ ЕФЕКТ“, КОЙТО ОТКРИВАНЕТО НА САМОСТТА И ВСЕКИ НАМЕК ЗА НЕГО ПРИЧИНЯВА У МИКРОКОСМОСА. В следващия коментар ще видим с подробности причината на този „потресаващ ефект“.
Шесто – Съзнателната сфера и „съзнанието“ се конструират в действителност след едно първо разтърсване на микрокосмоса от онзи пръв контакт с обозначението на самостта, който разкрива на интуицията възможността за автономия на микрокосмоса. Възможността, която има пасу да стане един автономен микрокосмос, подлежи в потенцията на неговото обозначение: откриването на обозначението на самостта позволява да се интуира тази потенциална възможност за автономия в една светкавица, която разтърсва всички сфери; тази вечна интуиция е била наречена по-късно с името СВОБОДА. Тази интуиция „пробужда“, метафорично казано, микрокосмическата потенция: възможността за автономия, която се намира в зародиш, тогава е необратимо подтикната да се разгърне и да съзрее в себе си; така изплава един пръв символ – първоначално отражение на самостта, – който се разполага ОТВЪД културната структура в една йерархична позиция, която определя всичките бъдещи отпратки на познанието. Но този символ, към който се структурират по-късните елементи на схемата на самостта, е изплавал като продукт на един изначален потрес, който не може да бъде игнориран, нито забравен. Схемата на самостта е „представна памет“ и първата представа, която тя запаметява, съответствува на един опит, чието раздиращо впечатление никога не ще може да бъде надминато от другите по-късни опитности. Има, прочее, една ПЪРВОНАЧАЛНА БОЛКА, включена в съзнателната сфера, която се запазва в цялата ѝ история и съставлява основата на отправната ЦЕНТРАЛНОСТ, на която я прави обект разсъдъкът. Затова „инстинктивната воля“, която задвижва разсъдъка да функционира, когато интерпретира откритите обозначения и ги отпраща към самостта – към един „център“ на самостта, потресен постоянно, – въвежда една смущаваща определеност в потенцията на схемите. И тази определеност на потенцията е онази, която прави възможно определени рационални представи да изплуват към съзнанието.
Откриването на себе си, интуицията за възможността за микрокосмическа автономия, възникването на съзнателната сфера от представата за тази потресаваща интуиция и неизбежното разгръщане на микрокосмическата потенция, която се стреми да осъществи своята автономия или „микрокосмическата цел на предназначението“ са все аспекти на една и съща неизбежна причина. Поради тази причина пасу не „ще може да избегне“ съзнанието: не е възможно да се породи никаква сила в микрокосмоса, способна да се противопостави и да „анулира“ съзнателната сфера, напротив – всяко действие на инстинктивната воля, всяка операция на разсъдъка кара схемата на самостта да „расте“, придава по-голяма сложност на съзнателната сфера. Накратко – НЯМА НИЩО ПО-ПРОТИВОПОЛОЖНО НА СЪЗНАНИЕТО ОТ „БЕЗРАЗЛИЧИЕТО“.
Интуицията за възможността за микрокосмическа автономия Е НАЧАЛОТО НА ЕДНА „СЪЗНАТЕЛНА АВТО-ИНДИВИДУАЦИЯ“; нейният особен белег е РАЗЛИЧИЕТО, очевидно и несъмнено, между самостта и света, междо микро- и макрокосмоса. От това РАЗЛИЧИЕ възниква съзнанието и затова във всяка съзнателна представа НЕ МОЖЕ ДА СЪЩЕСТВУВА БЕЗРАЗЛИЧИЕ КЪМ СЕБЕ СИ. Както ще видим по-нататък, в ИДЕЯТА – обект на съзнателния субект – има едно ПЪРВИЧНО НАМЕРЕНИЕ или НАСОЧЕНОСТ към самостта, която съставлява РЕАЛНОТО РАЗЛИЧИЕ от субекта.
Нека не забравяме, че колкото повече „расте“ съзнателната сфера, СЪЗНАТЕЛНИЯТ СУБЕКТ вкоренява в нея своето мислене и се стреми да упражнява оттам пълен контрол над психичната структура. Субектът „в“ съзнателната сфера е най-висшето проявление на душата на пасу, която е интуирала възможността за автономия и се стреми да я осъществи, разполагайки се в най-благоприятната позиция. Това място, откъдето всяка мисъл насочва и допринася за индивидуацията, може да бъде разбрано аналогично като „горния слой на съзнателната сфера“ или светлата сфера отвъд Ψ във Фигура 21. Накратко: отвъд прага на съзнанието, където се намират съзнателните представи, е „светлата сфера“ - СЕДАЛИЩЕТО НА СЪЗНАТЕЛНИЯ СУБЕКТ. Той е този, който схваща съзнателните представи или други видове идеални обекти, и който също така и основно е способен да поощрява мисълта ОТ съзнателната сфера.
Седмо – Да разгледаме сега прехода от I към I', т.е. изплаването на I, символизирано във Фигура 21. Активната потенция на Релацията хх е придала на релефа-значение I достатъчна енергия, за да изплава в светлата сфера. Главните белези на психичната енергия, както видяхме в параграфа „Схема на самостта и психична енергия“ са „движението“, „посоката“ и „интензитета“. Движението, в случая на съзнателните представи, го сравнихме аналогично с действието на ИЗПЛУВАНЕ. Остава ни, прочее, да интерпретираме „посоката“ и „интензитета“, които активната потенция отпечатва върху енергията на една съзнателна представа.
Вече знаем, че потенцията „насочва“ представата на една историческа схема към съзнателната сфера: защото в потенцията съществува определеността на една отпратка към самостта. Въз основа на това ще наричаме НАМЕРЕНИЕ всяка насоченост на психичната енергия и ПЪРВИЧНО НАМЕРЕНИЕ насочеността към съзнателната сфера. Така можем да кажем, че I „изплува към светлата сфера, воден от своето първично намерение“.
Изплаването и преднамереността са тогава двата енергийни белега на всяка съзнателна представа.
Обаче това, че една представа, преднамерена към самостта, „ИЗПЛАВА“, не означава по необходимост, че тя ще стигне до светлата сфера, както става със символа I от Фигура 21. Напротив, единствено ИНТЕНЗИТЕТЪТ на енергията гарантира това проявление: ако има достатъчно енергия, ако намерението е достатъчно интензивно, тогава представата ще премине прага на съзнанието и ще стане съзнателна; в противен случай тя ще остане в едно подсъзнателно ниво. От какво зависи интензитетът на психичната енергия? Отговор: от активната потенция. Според степента на потрес, който откриването на конкретното обозначение, чиято схема е хх, е причинило ПО ОТНОШЕНИЕ НА САМОСТТА, толкова ИНТЕНЗИВНА ще бъде енергията на нейната представа, толкова по-сигурно ще бъде НАМЕРЕНИЕТО и толкова по-бързо ще бъде ИЗПЛУВАНЕТО.
Тези белези обаче не са достатъчни, за да обяснят сами по себе си явлението на съзнателната представа в светлата сфера. Във физиката понятието за „енергия“ е свързвано с понятието за „СЪПРОТИВЛЕНИЕ“ или „ИЗРАЗХОДВАНЕ“, без което тя би била неразбираема. „Енергията“ в действителност не би имала смисъл без възможността за нейното поглъщане. Ако си припомним, че „понятието за енергия означава съзнателната сфера“, ще трябва да признаем, че нещо подобно на СЪПРОТИВЛЕНИЕТО трябва да съществува в съзнателната сфера. И действително съществува едно ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ на изплуването, което поглъща голяма част от енергията на представите: това съпротивление се нарича „ПРИСЪЩА НЕПРОЗРАЧНОСТ“ на сенчестата сфера.
Присъщата непрозрачност произлиза от тройното взаимопроникване на съзнателната, емоционалната и рационалната сфери, в което се състои сенчестата сфера. Затова съпротивлението НАМАЛЯВА РАВНОМЕРНО колкото повече представата се приближава до прага на съзнанието, за да бъде минимално след нейното проявление в светлата сфера. Не че в светлата сфера не съществува също едно съпротивление; това, което става, е че понеже светлинната и сенчестата сфера за взаимно отпратени, както е показано във Фигура 21, ОТ ПРАГА НА СЪЗНАНИЕТО НАТАТЪК ПРЕДСТАВАТА ТРЯБВА ДА ПОСРЕЩА ЕДНО „ОБРАТНО СЪПРОТИВЛЕНИЕ“ НА ПРИСЪЩАТА НЕПРОЗРАЧНОСТ; ще рече: от прага на съзнанието нататък съществува една ЛЕКОТА за изплаването на представата.
Макар че ще бъде обяснено в друг коментар защо става това, следва да се отбележи тук, че като премине прага на съзнанието една представа – такава като I от Фигура 21 – преминава рязко от притежаването на минимална енергия (–Ер) към притежаването на максимална енергия (+Ер).
Също така е уместно да се посочи, че „поглъщането“ на енергия, което причинява присъщата непрозрачност на сенчестата сфера у всяка изплаваща представа, НЕ ОЗНАЧАВА ПО НИКАКЪВ НАЧИН НЕЙНАТА ЗАГУБА. В потенциалния микрокосмос, както и в коя да е физическа вещ, трябва да се изпълнява законът за запазване на енергията. По отношение на психичната енергия аналогичният закон ще бъде следният:
Пълна енергия на сенчестата сфера (Eps) + Пълна енергия на светлата сфера (Epl) = Константа (К)
или: Eps + Epl = К (5).
Тъй като „психичната енергия“ е една променлива величина, горният аналогичен израз ни казва, че ако едно от събираемите „намалява“, другото трябва да се „увеличава“ пропорционално, за да остава сумата постоянно равна на „К“. Количеството на постоянната енергия „К“ естествено варира от един пасу до друг. В един конкретен пасу например рядко може да бъде променена стойността на „К“ по значителен начин в течение на живота, тъй като тя зависи основно от наследствени генетични фактори и в по-малка степен от еволюцията, която може да постигне душевният субект. Само един виря, както ще видим в следващата част, е способен да наруши равновесието на закона за запазване на психичната енергия и да получи един неограничен приток на енергия посредством Врила.
Един изплаващ символ НЕ БИ МОГЪЛ ДА ЗАСЕГНЕ ПОВЕЧЕ ОТ ЕДНО ОТ СЪБИРАЕМИТЕ ОТ (5), тъй като преминава първо през сенчестата сфера и сетне през светлата сфера в тази последователност. Това ще рече,че енергията, която символът „губи“ поради присъщата непрозрачност, в действителност е погълната от сенчестата сфера и складирана в нея. Оказва се тогава, че намаляването на енергията на символа е само една „вътрешна трансформация“ на сенчестата сфера, която ДОРИ НЕ ЗАСЯГА СТОЙНОСТТА НА Eps, т.е. на пълната енергия на сенчестата сфера.
Осмо – Знаем, че по време на изплаването си всеки символ се „насочва“ към светлата сфера. „Посоката“ е един белег на психичната енергия, който наричаме „намерение“: „първичното намерение“ на една представа я насочва към съзнателната сфера или по-конкретно към горния слой на съзнателната сфера – към светлата сфера. Кое определя тази „посока“ в енергията на символа? „Отпратката към самостта“ на активната потенция. В този коментар ще обясним аналогично „отпратката към самостта“, за да покажем, че тя в действителност се състои от две основни „отпратки“: едната „рационална“, а другата – „емоционална“. Ще започнем, прочее, с излагането на аналогичните определения, необходими за обосноваването на това обяснение.
Във Фигура 22 са представени трите енергийни сфери, които съставляват психичната структура на пасу. В нея е очертана „сенчестата сфера“, която, както знаем, се образува от взаимопроникването на емоционалната и рационалната сфери; сенчестата сфера и светлата сфера съставят на свой ред съзнателната сфера. Също така е посочено нивото Ψ на прага на съзнанието.
Сега ще обясним едно важно определение, използувайки за неговото обяснение Фигура 22. Става на дума за ЕНЕРГИЙНАТА ОРИЕНТАЦИЯ НА РАЦИОНАЛНОТО ПОЛЕ И ЕМОЦИОНАЛНОТО ПОЛЕ. Вече знаем, че рационалната и емоционалната сфери трябва да се разглеждат като „аналогични пространства“; оттук нататък ще предполагаме, че тези пространства се състоят от ОРИЕНТИРАНИ ПОЛЕТА съгласно посоката на стрелките (3) и (4).
Това трябва да се разбира така: ВСЕКИ СИМВОЛ, РАЗПОЛОЖЕН В РАЦИОНАЛНАТА СФЕРА, НО ИЗВЪН СЕНЧЕСТАТА СФЕРА, ИЗПИТВА ЕДНА „ПОЛЕВА СИЛА“, КОЯТО ГО ТЛАСКА В ПОСОКА КЪМ МОЗЪКА; ВСЕКИ СИМВОЛ, РАЗПОЛОЖЕН В ЕМОЦИОНАЛНАТА СФЕРА, НО ИЗВЪН СЕНЧЕСТАТА СФЕРА, ИЗПИТВА ЕДНА „ПОЛЕВА СИЛА“, КОЯТО ГО ТЛАСКА В ПОСОКА КЪМ СЪРЦЕТО. А какво се случва В сенчестата сфера? Отговор: Тъй като е продукт на взаимопроникването на рационалната и емоционалната сфери, чиито полета имат обратна ориентация, СЕНЧЕСТАТА СФЕРА ПРЕДСТАВЛЯВА ЕДНО ПОЛЕ С НЕУТРАЛНА ОРИЕНТАЦИЯ. С други думи: ориентациите на рационалното и емоционалното полета се неутрализират в смесеното поле на сенчестата сфера.
Накратко: в сферите на психичната структура – в техните „аналогични пространства“ – сме определили едно „ориентирано поле“, което има следното свойство: всеки изплаващ символ се оказва „ориентиран“ под действието на „ориентацията на полето“ във всяка сфера, през която преминава.
Използувайки определението на „ориентираното поле“, ще обясним аналогично „отпратката към самостта“ на активната потенция.
Да разгледаме като пример символа I от Фигура 21, който изплава към светлата сфера. Поради присъщата непрозрачност на сенчестата сфера символът започва да губи енергия от първия момент на своето движение. Но сенчестата сфера се състои от рационалната и емоционалната сфери, взаимопроникнати помежду си; предадената енергия, прочее, трябва да се разпредели пропорционално между двете. Пропорционално по отношение на какво? Тоест: кое определя степента на енергия, която трябва да получи всяка сфера? Отговор: рационалната и емоционалната отпратки, КОИТО СЪСТАВЛЯВАТ ОТПРАТКАТА КЪМ САМОСТТА.
Така се оказва, че отпратката към самостта Е ЕДНА РЕЛАЦИЯ МЕЖДУ ДВЕ ПРОМЕНЛИВИ ВЕЛИЧИНИ, едната рационална и другата емоционална. Разбира се, това, че е наречена „променлива“, е едно общо окачествяване, като се има предвид, че рационалните и емоционалните отпратки ВАРИРАТ от една схема до друга; но В ЕДНА КОНКРЕТНА СХЕМА отпратките са ФИКСИРАНИ, характерни за впечатлението, което вещта е причинила у всяка сфера по време на трансцендирането на нейното обозначение. Ще кажем тогава, че „отпратката към самостта“ е една ФУНКЦИЯ на рационалната и емоционалната отпратки, тъй както аналогично казваме: сенчестата сфера е една ФУНКЦИЯ на рационалната и емоционалната сфери.
Активната потенция на понятието хх, като придава енергия на символа I, го отпраща към самостта във функция на рационалната и емоционалната отпратки. Величината на всяка отпратка отразява мярката, в която вещта е засегнала рационалната и емоционалната сфери и именно В ПРОПОРЦИЯ СПРЯМО ТАЗИ ВЕЛИЧИНА СИМВОЛЪТ ПРЕДАВА ЕНЕРГИЯ НА СЕНЧЕСТАТА СФЕРА. Но сенчестата сфера е едно поле с неутрална ориентация – какво става когато символът I разрежда енергия в сферите (3) и (4), които го съставляват? Отговор: Нарушава се равновесието на неутралността на смесеното поле и символът I е подложен на сили, които го ориентират в посоката на полето (3) и на полето (4); тези сили също така са пропорционални на величината на отпратките.
Ще разграничим три случая – (а), (b) и (с), – в които символът I проявява различни величини в отпратките, които определят посоката на неговата енергия.
Случай (а): символът I показва максимална ориентация към самостта. Във Фигура 21 (а) е представен аналогично случаят (а); там се забелязва, че „отпратката към самостта“ е в действителност една функция на рационалната (3) и емоционалната (4) отпратки. Също така се вижда, че „отпратката към самостта“ се състои по правило в една насоченост към прага на съзнанието (Ψ). Но конкретно – кой е случаят (а)? Отговор: Онзи, в който външната вещ засяга по уравновесен начин рационалната и емоционалната сфери; в този случай отпратките, с които активната потенция определя енергията на I са равностойни, НО ПРОТИВОПОЛОЖНИ: като резултат от тяхното действие енергията има винаги една междинна посока, която наричаме за по-кратко „отпратка към самостта“.
Фактът, че отпратките (3) и (4) са ПРОТИВОПОЛОЖНИ, трябва да се интерпретира като това, че „РАЦИОНАЛНОТО СЕ ПРОТИВОПОСТАВЯ НА ЕМОЦИОНАЛНОТО“ или че „ЕМОЦИОНАЛНОТО СЕ ПРОТИВОПОСТАВЯ НА РАЦИОНАЛНОТО“, или като следствие, че „ЕМОЦИОНАЛНОТО Е ИРАЦИОНАЛНО“.
Посоката на енергията на I – неговото първично намерение – тогава е една „резултанта“ на отпратките (3) и (4). Това обаче не означава, че отпратките са се сляли необратимо в едно-единствено движение: ВЪВ ВСЯКА СЪЗНАТЕЛНА ПРЕДСТАВА СЪЗНАТЕЛНИЯТ СУБЕКТ РАЗПОЛАГА СЪС СПОСОБНОСТТА ДА РАЗЛОЖИ ПЪРВИЧНОТО НАМЕРЕНИЕ НА НЕГОВИТЕ КОМПОНЕНТИ – РАЦИОНАЛНА И ЕМОЦИОНАЛНА – И ДА ГИ АПЕРЦИПИРА ПООТДЕЛНО.
Случай (b): символът I е РАЦИОНАЛНО НЕУРАВНОВЕСЕН, както е посочено във Фигура 23 (b). Това е случаят, в който рационалната отпратка е преобладаваща в определянето на енергийната посока: това предполага, че енергията ще бъде предавана в по-голяма степен на рационалната сфера и затова СИЛАТА НА РАЦИОНАЛНОТО ПОЛЕ ЩЕ БЪДЕ ПО-ГОЛЯМА ОТ ТАЗИ НА ЕМОЦИОНАЛНОТО ПОЛЕ. Какъв е неговият ефект? Отговор: Символът I няма да следва една пряка траектория към светлата сфера, а ще се НАКЛАНЯ в посока на рационалната сфера. Ако отклонението не е много голямо, символът ще изплува накрая и ще се очертае ясно за съзнателния субект; но като наблюдаваме Фигура 22, установяваме, че ако символът се отклони достатъчно, ТОЙ МОЖЕ ДА ИЗЛЕЗЕ ИЗВЪН ПРЕДЕЛИТЕ НА СЕНЧЕСТАТА СФЕРА. Какво става тогава? Отговор: В случая (b) символът I прониква в рационалната сфера и – както обяснихме – „ще бъде подложен на една сила, която ще го ориентира в посока към мозъка“. Тук под „мозък“ следва да се разбира „рационалният субект“, чието седалище в микрокосмоса е архетипичната памет или мозъкът. В крайния случай (b) символът I ще може да напусне сенчестата сфера и да навлезе в сферата на възприятие на рационалния субект, бидейки отново схематизиран, ТОЗИ ПЪТ КАТО ВЪТРЕШНА ВЕЩ.
Случай (с): символът I е ЕМОЦИОНАЛНО НЕУРАВНОВЕСЕН, тъй както се вижда във Фигура 23 (с). Този случай е точно обратният на (b): емоционалната отпратка е по-голяма от рационалната и символът предава повече енергия на емоционалната сфера; като следствие неговата насоченост се отклонява от светлинната сфера и се „наклонява“ към емоционалната сфера. Също както в (b), символът ще изплува, ако неговото отклонение не е много голямо, но в противен случай той ще напусне сенчестата сфера и ще навлезе в емоционалната сфера. Какво става тогава? Отговор: „той ще бъде подложен на една сила, която ще го ориентира към сърцето“. Но тук под „сърце“ трябва да разбираме ЕМОЦИОНАЛНИЯ СУБЕКТ, т.е. ИРАЦИОНАЛНИЯ СУБЕКТ: всеки символ, разположен в емоционалната сфера се насочва към ИРАЦИОНАЛНИЯ СУБЕКТ, ЧИЕТО СЕДАЛИЩЕ В МИКРОКОСМОСА ПРЕДСТАВЛЯВА СЪРДЕЧНАТА ЧАКРА.
Какво е един „ирационален субект“ вече беше практически обяснено в коментара 2ро. от параграф „Е“. Там бе показано, че душевният субект е аналогичен на един лъч светлина, – един-единствен лъч-субект, – който, след като премине през последователни филтри, се проявява като „рационален“, „културен“ и „съзнателен“. „Рационалният“ лъч избликва от централния отвор на една преграда, аналогична на микрокосмоса, която закрива един фенер, аналогичен на душата на пасу; но около този отвор има други по-малки дупки, през които също така преминават лъчи светлина: ТЕЗИ ЛЪЧИ – „НЕ-РАЦИОНАЛНИ“ – ПРЕДСТАВЛЯВАТ ИРАЦИОНАЛНИТЕ СУБЕКТИ. Там казахме, че тези вторични отвори съответствуват на „чакрите“ или „центровете“, свързани с примитивните схеми, отпечатани в трансмигриращата душа.
Така в микрокосмоса има повече от един ирационален субект; но този, който упражнява контрола над него, е душевният субект – рационален, – който се проявява в структурите на психиката и чиито способности и функции изучавахме дотук. Ирационалният субект на сърцето, който ще наричаме ЕМОЦИОНАЛЕН СУБЕКТ, е най-мощният от всичките ирационални субекти, защото към него се отпраща енергийната ориентация на емоционалната сфера.
И накрая, без да забравяме в никой момент, че тя е „функция на рационалната и емоционалната отпратки“, ще продължим да приписваме на „отпратката към самостта на активната потенция“ енергийната насоченост на всяка представа.
Девето – Ако представата най-сетне изплава в светлата сфера, тъй както се вижда на Фигура 21, тя ще бъде схваната там от съзнателния субект като „ОБРАЗ“. Наистина, всяка съзнателна представа може да бъде ВИДЯНА от субекта – т.е. възприета като „образ“ – и затова светлата сфера трябва да бъде разглеждана като област на ВЪОБРАЖЕНИЕТО.
Десето – Най-пълното съдържание на една съзнателна мисъл е ИДЕЯТА. ИДЕЯТА, освен че показва един ОБРАЗ, който представя релефа-значение, разкрива ОЗНАЧЕНОТО на разбирането. Съзнателните представи, КОГАТО БИВАТ СХВАНАТИ ОТ СУБЕКТА, се възприемат като „идеи“, т.е. образ и значение: ИДЕИТЕ МОГАТ ДА БЪДАТ „ВИЖДАНИ“ И РАЗБИРАНИ1. И напротив – рационалните представи, които се явяват ВЪРХУ системите на културната структура, НЕ СА, СТРОГО КАЗАНО, „ИДЕИ“, ТЪЙ КАТО НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ОБЕКТ НА ЕДНО ЕЙДЕТИЧЕСКО „ВИЖДАНЕ“ ОТ СТРАНА НА СЪЗНАТЕЛНИЯ СУБЕКТ, МАКАР И ДА БИВАТ „РАЗБИРАНИ“ ОТ КУЛТУРНИЯ СУБЕКТ. Въпреки това, за да се избегнат объркванията, ще наричаме рационалните представи „идеи без образ“, а съзнателните представи „идеи с образ“ или просто „идеи“.
Единадесето – „Сенчестата сфера“ е онова, което психолозите напоследък нарекоха НЕСЪЗНАВАНО. Ако искаме да сравним изложените тук понятия с техните съответствия от Аналитичната Психология на К. Г. Юнг, можем да започнем като уподобим ПЕРСОНАЛНОТО КОЛЕКТИВНО НЕСЪЗНАВАНО на АРХЕТИПИЧНАТА ПАМЕТ от структурния модел. Да забележим, че „архетипичната памет“ се намира в най-дълбоката област на психичната структура: ако погледнем Фигура 21, там ще видим светлата сфера – най-извисената психична област, където се проявява душевният субект; ако „гледаме оттам“ към сенчестата сфера, ще видим, че под нея се намира културната структура със системата хх, чиято равнина на значимост се изравнява по отношение на светлата сфера, а още по-надолу вече се намира „архетипичната памет“. Естествено, като казваме „под прага на съзнанието“, говорим в енергийни термини; например „под хоризонталната равнина (хх)“ означава „под нулевата енергия“, т.е. в областта на потенцията.
Дванадесето – Най-издигнатото седалище на субекта е „светлата сфера“, която идентифицирахме в коментар девет като „област на въображението“. За съзнателния субект в действителност се оказва естествено да възприема съзнателни представи, т.е. образи, в светлата сфера. Основната черта на всяка съзнателна представа е ЯСНОТАТА – понятие, което ще изложим подробно, тъй като представлява един ключ за разбирането на съзнателната мисъл на пасу.
Ще започнем с определянето на термина. „Яснотата“ се отнася преди всичко до едно свойство, което позволява ДА СЕ РАЗЛИЧАТ едни обекти от други и във всеки един от тях – неговите качества. Това свойство обаче не принадлежи на светлата сфера, както би могло да се помисли, т.е. не става на дума, че „една определена светлина“ се разлива върху обектите и ги прави ясни, а че това зависи от самите обекти: това е едно обективно свойство. Естествено, „обектите“, които изглеждат „ясни“ в светлата сфера, са „идеи“, т.е. образи, произлизащи от културната структура, които изплуват в съзнанието. Но един „образ“, за да продължим с примера от Фигура 21, е само един символ – такъв като I', – който изплава към светлата сфера. Символът I' е проявление на понятието хх върху хоризонталната равнина на непрекъснатата значимост, който изплава по причина на активната потенция на понятието хх, защото потенцията е отпратена към самостта. Затова субстанцията на символа I' се състои само от психична енергия (Ер).
И тъй, ако „яснотата“ на образа е едно обективно свойство, а обектът се състои само от психична енергия, явно е, че ЯСНОТАТА Е ФУНКЦИЯ НА ЕНЕРГИЯТА. Заради това свойство именно се оказва удобно да се разглежда психичната енергия като един вид СВЕТЛИНА. Тогава: на повече енергия съответствува повече СВЕТЛИНА в символа и по-голяма възможност да изплава в съзнанието. Съпротивлението, което оказва сенчестата сфера на преминаването на символа – присъщата непрозрачност – поглъща част от енергията и сега можем да кажем: присъщата непрозрачност ПОГЛЪЩА СВЕТЛИНАТА на изплаващия символ.
Но ако „яснотата е функция на енергията“, означава ли това, че съзнателният субект трябва да възприема образа като „проясняващ се“ колкото повече се „приближава“ до светлата сфера? Преди да отговорим, трябва да се уверим, че проблемът е бил разбран. Да го поставим в тази форма: ако рационалните представи, т.е. тези, които се явяват ВЪРХУ културната структура (I, Фигура 21), са НАПЪЛНО ТЪМНИ – „без образ“, – а съзнателните представи (I', Фигура 21) са НАПЪЛНО ЯСНИ – „чист образ“, – трябва ли да се заключи от това, че ОБРАЗИТЕ се „проясняват“ колкото повече се „приближават“ към светлата сфера? Отговор: разбира се, че НЕ. Всички знаят, например, че една неволна представа, т.е. такава, която изплава неочаквано в съзнанието, СЕ ПОЯВЯВА С ЕДНА ОПРЕДЕЛЕНА СТЕПЕН НА ХАРАКТЕРНА ЯСНОТА: ТЯ НЕ СЕ „ПРОЯСНЯВА“ ДОКАТО СЕ ПОЯВЯВА. Това означава, че „яснотата“ е едно обективно свойство на образа, което трябва да бъде възприето от съзнателния субект В СВЕТЛАТА СФЕРА. Като последица – „ясни“ в по-голяма или по-малка степен МОГАТ ДА БЪДАТ САМО ОБРАЗИТЕ, КОИТО ПРЕМИНАВАТ ПРАГА НА СЪЗНАНИЕТО.
Светлата сфера е „областта на въображението“ – средата на проявление на съзнателните образи и, естествено , седалището на съзнателния субект. Този субект у пасу не е склонен да получава възприятия на образи, които не са достигнали прага на съзнанието; само за един високо индивидуализиран субект, който е успял да сведе до съзнанието съдържанието на сенчестата сфера, ще му бъде възможно да възприема прехода на образа от културната структура до неговото изплаване в светлата сфера: „нормалните“ субекти, които изучаваме, възприемат образите единствено в светлата сфера, ОСВЕН СЛУЧАИТЕ НА СЪННИ, ХИПНОТИЧНИ И ПР. ВЪЗПРИЯТИЯ.
Яснотата е тогава едно свойство на образите, което показва тяхната вътрешна енергия и което е възприемаемо за субекта от самия момент, в който той възприема образа, т.е. откакто представата преминава прага на съзнанието и се „появява“ пред субекта.
За да завършим понятието за яснота, трябва да имаме предвид, че една идея може да бъде ясна само когато се изпълняват две предпоставени условия: първото е „контастът спрямо сенчестата сфера“ и второто – „различието от самостта“. Да видим в какво се състои всяко условие.
В параграф „В“ на настоящия раздел бе определвена превеждащата способност на рационалното мислене като една функция на активните потенции на Релациите, която прави „хоризонтална“ равнината на значимост на мисълта, като я отпраща към „отправния център“ на светлата сфера. Във Фигури 20 и 21 бе представена аналогично хоризонталната равнина на значимост на понятието хх, УСПОРЕДНА на равнината на прага на съзнанието. Въпросната „хоризонталност“ на мисълта означава, че съзнателният субект ГЛЕДА КЪМ РАВНИНАТА НА ЗНАЧИМОСТ, доколкото тази равнина е отпратена към светлата сфера. Тоест, съзнателният субект „гледа“ винаги към сенчестата сфера, тъй като СПРЯМО НЕЯ СЕ КОНТРАСТИРАТ ИЗПЛАВАЩИТЕ ПРЕДСТАВИ. Всеки образ се явява по този начин на субекта повече или по-малко ясен ПО ОТНОШЕНИЕ НА ЧЕРНОТАТА НА СЕНЧЕСТАТА СФЕРА. И тази по-голяма или по-малка яснота е това, което позволява ДА СЕ РАЗЛИЧИ АПОСТЕРИОРНО един образ от друг, а във всеки един от тях – неговите качества. Яснотата на една идея предполага така, без това да се обявява изрично, черния фон на сенчестата сфера, спрямо която се контрастира всяка съзнателна представа.
Що се отнася до РАЗЛИЧИЕТО СПРЯМО САМОСТТА, което вече бе намекнато в коментар Шести, то се установява под действието на ПЪРВИЧНОТО НАМЕРЕНИЕ, което е характерно за всеки образ. Както видяхме, първичното намерение е един от белезите на енергията, съответствуващ на НАСОЧЕНОСТТА, която направлява движението или изплаването на образа към самостта. Първичното намерение на един символ – насоченосттта към самостта – е възприемано от съзнателния субект като НЕГОВА ОБЕКТИВНА ОЧЕВИДНОСТ. Възприятието на един символ в светлата сфера винаги е съпроводено от неговата сигурност: съзнателният субект никога не се съмнява във възприятието на един идеален обект или на кое да е семично съдържание, което се явява ясно в съзнанието.
Случаят е, че РАЗЛИЧИЕТО, което съзнателният субект е способен да установи между един образ и себе си, влияе положително върху яснотата на идеята: на по-голяма различимост на представата от субекта съответствува по-голямо обективно качество на същата и затова по-голяма яснота на нейната очевидност. Яснотата на една идея предполага така, без това да се обявява изрично, че тази идея е един „обект“, повече или по-малко различен от съзнателния субект.
Тринадесето – Сега ще изучим едно от ключовите явления на съзнателната мисъл, чиято формулировка е следната: ВСЕКИ СИМВОЛ, КОЙТО ИЗПЛАВА В СВЕТЛАТА СФЕРА, ДЕЙСТВУВА ПРЕД СУБЕКТА КАТО ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ЕДИН АРХЕТИП, Т.Е. СИМВОЛЪТ СЕ РАЗГРЪЩА В ЕДИН ЕВОЛЮЦИОНЕН ПРОЦЕС, КОЙТО КЛОНИ КЪМ ЕДНО КРАЙНО СЪВЪРШЕНСТВО ИЛИ ЕНТЕЛЕХИЯ; ПО ВРЕМЕ НА ВЪПРОСНИЯ ПРОЦЕС СИМВОЛЪТ ОТЧУЖДАВА ВНИМАНИЕТО НА СУБЕКТА.
Трябва да се забележи, че казваме „като представител на един Архетип“, а не „като един Архетип“; да поясним това. Под „Архетип“ преди всичко се разбират онези парадигми, които съставляват „архетипичния план“ и по подобие на които се образува порядъкът на „материалния план“. Тези са, както бе обяснено в раздела „Предназначение и свръхпредназначение“, „УНИВЕРСАЛНИТЕ Архетипове“ на макрокосмоса. Но в микрокосмоса или материалното тяло на пасу съществува едно обърнато копие на „архетипичния план“: „архетипичната памет“ или мозъка. Архетипичната памет е съставена от „обърнати Архетипове“, които са – всеки един – отражението на универсалните Архетипове. Тъй както бе обяснено в раздела „Архетипична памет и разсъдък“, универсалните Архетипове не могат да бъдат познати рационално, т.е. през сетивната сфера и затова са НЕПРЕДСТАВИМИ за съзнателния субект. Не става същото с обърнатите Архетипове, защото операциите на разсъдъка ги актуализират в културната структура като „Принципи“ или „архетипични символи“ на една Релация: всяка рационална представа на една Релация (например I, Фигура 21) може да изплава като „съзнателна представа“ (I', Фигура 21) пред съзнателния субект. Една „съзнателна представа“, съгласно вече обясненото на дълго и широко, е изплаването в светлата сфера на семичната ИМИТАЦИЯ на едно понятие, т.е. на истината за вещта, забелязана в един език; това, което представя представата тогава е истината за вещта и това, което „ще види“ съзнателният субект – нейната идея – ще бъде образът на вещта – копието на схемата, което активната потенция на Релацията е проявила като релеф в хоризонта на непрекъснатата значимост. Но схемата на вещта, която представата имитира, е един сложен символ, съставен от архетипични символи, които представят на свой ред обърнатите Архетипове от архетипичната памет. Ще рече, че една съзнателна представа – образът на една вещ, видян идеално от субекта – представя в действителност множеството от архетипични символи, които съставят субструктурата на схемата. Не се оказва трудно сега да се разбере, че всяка съзнателна представа или символът, от който тя се състои, ПРЕДСТАВЯ В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ ЕДИН ИЛИ НЯКОЛКО АРХЕТИПА.
Но това представяне на Архетиповете не е съзнателно, т.е. не ще бъде забелязано от съзнателния субект, защото САМО СХЕМАТА В СВОЯТА СТРУКТУРНА ЦЯЛОСТ Е БИЛА ПРЕДНАМЕРЕНА ОТ АКТИВНАТА ПОТЕНЦИЯ, но не е така с архетипичните символи, които я съставят. Архетипичните символи, макар и да стоят в основата и да образуват всеки образ, остават потопени в него, интегрирани в цялостната форма, без да изпъкват; например, образът на колелото се състои от множество архетипични символи: кръгът, полярната ос, „лъчът“ или правият радиус, цветът, движението и пр., които не са забелязани, освен ако не се изврърши една апостериорна РЕФЛЕКСИЯ. Образът на колелото обаче може „да се върти“ пред субекта и той ще може да я задържи само употребявайки волята – противопоставяйки волева енергия на преднамерената енергия на образа в движение. Образът на едно колело, което се върти НЕВОЛНО във въображението, е един хубав пример за архетипичния характер на такава една представа: неговото въртене, неговото движение, е субективното възприемане на ОБЕКТИВНИЯ ЕНТЕЛЕХИАЛЕН ПРОЦЕС, с който образът, архетипичният символ или множеството такива се разгръща пред съзнателния субект.
Но не е необходимо образът да е в движение, за да се покаже, че той представлява един ПРОЦЕС; достатъчно е само това, че той остава в светлата сфера, с което проявява продължителност в трансцендентното време, за да се развива процесът: трайността на образа във въображението предполага чрез самото това действие съществуването на един процес.
Дотук се опитахме да покажем факта, че всяка съзнателна представа е едно активно явление, притежаващо една собствена динамика, което се съревновава по сила със съзнателния субект. Да разгледаме сега причината за този факт, използувайки Фигура 21.
В нея виждаме част от аналогичното развитие на една съзнателна мисъл (пълното развитие ще бъде изучено в следващия параграф). В първия момент мисълта протича ВЪРХУ културната структура. Културният субект преживява Релацията хх и забелязва значението в значимия контекст на един език. Така той разбира истината на вещта като понятие хх, което се представя рационално в хоризонталната равнина на значимост (хх). Символът I е рационалната представа, която имитира понятието хх, т.е. е хомологична на него. Но I е едно енергийно проявление на активната потенция и неговите белези са: изплаване (движение), първично намерение (насоченост към светлата сфера) и интензитет.
Ако енергията е достатъчна, всяка рационална представа може да изплава към светлата сфера. Във Фигура 21 се вижда, проектирано с пунктирани линии, изплаването на I. Следва да се отбележи, че в този момент, който по време на преминаването през сенчестата сфера (или Ψ) енергията на I намалява поради съпротивлението, което му противопоставя присъщата непрозрачност, МИНИМАЛНАТА стойност на енергията (–Ер min) е достигната на нивото Ψ на прага на съзнанието, който обаче той преминава: цялата енергия, с която активната потенция е надарила I – енергията, отпратена преднамерено към самостта, – е погълната в пътуването (или Ψ), т.е. била е предадена на сенчестата сфера съгласно закона за запазване на енергията, изучен в коментара „Седмо“.
Така стигаме до момента, в който се извършва ЕНЕРГИЙНИЯТ ПРЕХОД на всяка съзнателна представа: мигът, в който символът прекосява прага на съзнанието. Явлението е следното: пред прага на съзнанието, в последното пространство на сенчестата сфера, съседно на Ψ, символът I притежава минимална енергия (–Ер min) и максимална инерция на изплаването; след прага на съзнанието, в първото пространство на светлата сфера, съседно на Ψ, символът I' притежава максимална енергия (+Ер max). При преминаването на нивото Ψ на прага на съзнанието се извършва, прочее, един важен „енергиен преход“ в символа I.
За да разберем това явление, трябва да си припомним „енергийния израз на мисълта на пасу“: W.Tt = Ep. Този израз ни казва на първо място, че „енергията (Ep) е функция на потенцията (W)“, а на второ място, че „ПОТЕНЦИЯТА МОЖЕ ДА СЕ ПРЕВРЪЩА В ЕНЕРГИЯ И ЕНЕРГИЯТА В ПОТЕНЦИЯ“. Приложен към един символ, такъв като I, енергийният израз твърди, че ВСЯКО НАМАЛЯВАНЕ НА ЕНЕРГИЯТА ПО ВРЕМЕ НА ИЗПЛУВАНЕТО ТРЯБВА ДА СЕ РАЗГЛЕЖДА КАТО ЕДНО УВЕЛИЧАВАНЕ НА НЕГОВАТА „ПОТЕНЦИЯ“ ЗА ПОЛУЧАВАНЕТО НА РАВНОСТОЙНА ЕНЕРГИЯ.
Един изплаващ символ притежава така „активна потенция“, макар и в една форма, ОБРАТНА на тази на една релация. Активната потенция на Релацията е ПОЛОЖИТЕЛНА – способна сама по себе си да надари символа с достатъчна енергия, за да изплува: енергията на символа произлиза от едно действително проявление на активната потенция. За разлика от това активната потенция на изплаващия символ е ОТРИЦАТЕЛНА – продукт на намаляването на енергията, която е била предадена на сенчестата сфера по време на пътуването до Ψ: отрицателната активна потенция на един символ го предразполага да ПОЛУЧАВА липсващата му енергия. И именно тази потенция, сгърната в изплаващия символ, е онази, която го подтиква да развие един ентелехиален процес и която причинява енергийния преход от (–Ер min) до (+Ер max).
Когато символът I се намира на точното ниво на Ψ, т.е. в равнината на прага на съзнанието, НЕГОВАТА ЕНЕРГИЯ Е НУЛА, А ПОТЕНЦИЯТА МУ – МАКСИМАЛНА. Когато свърши сенчестата сфера, присъщата непрозрачност изчезва и символът престава да губи енергия; когато прониква в светлата сфера, неговата потенция го предразполага да ПОЛУЧАВА енергия. Откъде я ПОЛУЧАВА? Отговор: от светлата сфера, т.е. от съзнанието. Но това възстановяване на енергията не се осъществява прогресивно, аналогично на постепенната загуба на енергия, изпитвана в сенчестата сфера; напротив – като прекоси прага на съзнанието, символът ПОЛУЧАВА ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ПЪТ ЦЯЛАТА ЕНЕРГИЯ, КОЯТО ИЗИСКВА НЕГОВАТА ОТРИЦАТЕЛНА ПОТЕНЦИЯ: затова всяка съзнателна представа се „ПОЯВЯВА“ С „ЯСНОТА“ ПРЕД СУБЕКТА. Но в тази „поява“ символът разполага сега със собствена енергия и възнамерява да разгърне пред субекта онова, което носи в зародиш зад символичната форма.
От потенцията, с която символът прекосява прага на съзнанието, зависи областта от светлата сфера, в която той ще се прояви. Символът I' например се стабилизира пред съзнателния субект на нивото Ψ' (вж. Фигура 21). Нивото на стабилизация на всяка съзнателна представа се достига с едно-единствено движение, което започва в културната структура; във Фигура 21 това означава, че символът I изплава от равнината на значимост до нивото Ψ' В ЕДНО-ЕДИНСТВЕНО ДВИЖЕНИЕ, прогресивно до Ψ и рязко до Ψ': НА НИВОТО НА СТАБИЛИЗАЦИЯТА ИЗПЛАВАНЕТО ПРЕСТАВА И ЗАПОЧВА ПРОЦЕСЪТ.
Стабилизацията на една представа е преживявана от субекта като „появата“ на образа – като един символ, който внезапно изплава и става ясен в съзнанието. Но тази стабилност не означава покой, а само посочва една промяна в дейността на символа: оттам нататък започва един ентелехиален процес, който може да отчужди напълно вниманието на субекта, освен ако той не разполага с достатъчно енерия – т.е.: воля, – за да го предотврати.
Във втората част на тези „Фундаменти...“, при изучаването на Хиперборейската Етика, моментът на стабилизацията на символа в съзнанието ще бъде считан от капитална важност и на основата на това ще бъде развита една цяла типология на човеците. Затова е уместно да се каже предварително сега, че при „появяването“ на символа пред субекта между тях се установява едно ДРАМАТИЧНО НАПРЕЖЕНИЕ; в този случай пасу е склонен само да реагира по един начин, който е характерен за него. Обаче след оковаването на Хиперборейските Духове на Земята съществуват три вида хора: пасу, виря и сиддха. В частност виря, който може да бъде „изгубен“ или „пробуден“, проявява реакции, различни от тази на пасу. Една типология, основаваща се на позата на съзнателния субект пред един САКРАЛЕН СИМВОЛ, който ще бъде определен по-нататък, е във висша степен показателна за степента на стратегическо объркване, което проявяват човеците, в частност онези, които се стремят да се освободят от Великата Измама. И тази информация е необходимо да се познава преди да се избере един хиперборейски път за освобождение. Тази необходимост оправдава значително обширното аналогично изследване, което предприехме, за да направим разбираемо функционирането на психичната структура на пасу.
Четиринадесето – Психичното явление, което символизирахме във Фигура 21, може да се интерпретира също и от психологическа гледна точка. В този случай трябва да се има предвид, че културният субект е „помислил“ системата хх: КОГАТО КУЛТУРНИЯТ СУБЕКТ МИСЛИ СИСТЕМАТА ХХ, СЪДЪРЖАНИЕТО НА МИСЪЛТА СЕ НАРИЧА „АПРИОРНО СИНТЕТИЧНО СЪЖДЕНИЕ“. Но мисленето на една система съответствува, както вече видяхме, на забелязването на ПОНЯТИЕТО НА ЕДНА РЕЛАЦИЯ МЕЖДУ ПРИНЦИПИ; ще рече: превеждащата способност позволява на културния субект ДА ЗАБЕЛЕЖИ РЕЛАЦИЯТА КАТО „ПОНЯТИЕ“ В ЗНАЧИМИЯ КОНТЕКСТ НА ЕДИН ЕЗИК. И значението, което е основата на мисълта, е един „релеф в хоризонта на непрекъснатата значимост“ или синонимно – „един проявен символ в хоризонталната равнина на значимост“; последното съответствува на рационалната представа I от Фигура 21. И тъй: символът I, който е хомологичен на понятието хх, го ОЗНАЧАВА във всеки момент, дори когато изплава в съзнанието, НО В ТЕРМИНИТЕ НА КОНТЕКСТУАЛНИЯ ЕЗИК. Така символът I Е ВИНАГИ ЕДИН АПОСТЕРИОРЕН ПОНЯТИЕН ИЗРАЗ НА АПРИОРНОТО СИНТЕТИЧНО СЪЖДЕНИЕ, В КОЕТО Е СЪСТОИ МИСЪЛТА НА СИСТЕМАТА ХХ.
Всеки символ или представа, която изплава в съзнанието, е значим в един контекстуален език. С други думи: всеки символ – такъв като I – означава едно понятие – такова като хх, – дори онези символи, които представят един МИТ и чиито контекстуални езици, както ще се види по-нататък, са напълно непознати за субекта.
В обобщение: едно „априорно синтетично съждение“, мислено от културния субект, се трансформира в един представен понятиен символ или ИЗРЕЧЕНИЕ за съзнателния субект. От гледната точка на съзнателния субект символът I', освен че представя един образ, означава и значението на понятието хх в контекстуалния език на хоризонталната равнина (ух).
В символа I' тогава има едно подразбиращо се ИЗРЕЧЕНИЕ в означаваното значение. Съзнателният субект поради енергийната бариера на прага на съзнанието „вижда“ ясно само образа I' и възприема неговото значение във формата на изречение, непознавайки по принцип първоначалната форма на синтетичното съждение. Естествено, формата на изречение на значението е адекватна за социо-културното изразяване, което се изисква от макрокосмическата цел на предназначението: ДА СЕ СЪОБЩАВА значението на членовете на културната общност и ДА СЕ ПОЛАГА смисъл във вещите. Но предимството, което формата на изречение предполага за макрокосмическата цел, се превръща в недостатък от гносеологична гледна точка за микрокосмическата цел на предназначението. Това ще се усети, когато посочим, че ФОРМАТА НА ИЗРЕЧЕНИЕ НА ЗНАЧЕНИЕТО НА ВСЯКА ПРЕДСТАВА Е ЕДНО АПОСТЕРИОРНО АНАЛИТИЧНО ОПИСАНИЕ НА АПРИОРНОТО СИНТЕТИЧНО СЪЖДЕНИЕ.
Всяко изречение в действителност ОПИСВА в термините на един език мисленото синтетично съждение, т.е. СХЕМАТА НА ВЕЩТА. Да си припомним, че съставът на схемата в никой момент не е бил аналитичен, а напротив – чисто синтетичен: разкритото на разсъдъка обозначение СЕ НАЛАГА ВЪРХУ АРХЕТИПИЧНАТА ПАМЕТ и от това противопоставяне възниква актуализацията на една СИНТЕТИЧНО ИНТЕГРИРАНА СТРУКТУРНА СХЕМА, КОЯТО В НИКОЙ МОМЕНТ НЕ СЕ РАЗЛАГА. Единствено еволюционното ограничение на културния субект причинява това, че схемата бива забелязана апостериорно в ЕДИН език и че „преживяването“ на схемата – синтетичното априрорно съждение – бива ПОНЯТИЙНО ОПИСАНО: едва тогава се произвежда аналитичното разлагане на схемата на вещта в нейната „форма на изречение“. Вече знаехме – да речем, „статично“, – че всяка представа предполага едно изречено значение на понятието, което означава, и че поради това е също така един „непълен символ“. Оттук посоченият недостатък: като непознава априорното синтетично съждение – като рационализира неговата интуиция – съзнателният субект разголага само с едно чисто понятийно описание като значима основа на съзнателната представа, което представлява един тежък случай на гносеологически далтонизъм.
За да посочим по ясен начин неточността, която формата на изречение на значението въвежда в мисълта, ще разгледаме вече изучената система хх. Тя се състои от една двойка противоположни Принципи и една Релация или схема на вещта; в схемата съществува като „архетипичен символ“ едно копие на свързаните принципи. Когато културният субект „преживява“ системата хх, се получава априорното синтетично съждение, но това преживяване е непосредсвено рационализирано от превеждащата способност и от системата хх е забелязано само понятието хх в един контекстуален език: но понятието хх Е ЧАСТ ОТ РЕЛАЦИЯТА и не включва Принципите поради тяхната пасивна потенция. Представата на понятието хх, в нейната форма на изречение, ще означава за съзнателния субект само ЕДНА ЧАСТ ОТ РЕЛАЦИЯТА или схемата на вещта С АБСОЛЮТНО ИЗКЛЮЧВАНЕ НА ПРИНЦИПИТЕ, КОИТО СВЪРЗВАТ И ПОДДЪРЖАТ СХЕМАТА В КУЛТУРНАТА СТРУКТУРА. Но като се извлече схемата от нейните принципни опори, Релацията изгубва своя характер на връзка и се интуира индивидуално – не като схема на вещта, а като самата вещ: оттам лингвистичното описание, което предполага понятието, се състои в един семиотичен анализ, тоест: един семиотичен анализ на понятието хх, ВЗЕТО КАТО ЦЯЛАТА ВЕЩ. Става ясно, прочее, че едно семиотично разлагане на понятието с оглед на неговото описание трябва да бъде несъвместимо с неговото СХВАЩАНЕ, т.е. с улавянето на неговия аналогичен обем, на неговия семичен състав. Последствие на това е ДЕСУБСТАНЦИАЛИЗАЦИЯТА на Релацията от крайната абстракция, на което я е подложила превеждащата способност: културният субект не възприема „Релацията между Принципи“, а „понятието“ за истината на вещта, което представя като изречение. И съзнателният субект възприема формата на изречение на значението като едно описание на вещта, състоящо се от едно множество от символи или свойства, свързани помежду си съгласно логическата модалност на езика. Но тези „релации“ на изречението са несубстанциални, тъй като енергията на представата СЕ КОНЦЕНТРИРА В СИМВОЛИТЕ, КОИТО Я СЪСТАВЯТ – символи, които съответствуват на първичните свойства на схемата: ВСЯКО ИЗРЕЧЕНИЕ, РАЗБРАНО КАТО ЛИНГВИСТИЧНОТО ОПИСАНИЕ НА ПОНЯТИЕТО НА ЕДНА СХЕМА, СЕ ПОДЧИНЯВА НА ЕДИН ЕНЕРГИЕН ЗАКОН, ОБРАТЕН НА ОНЗИ НА СИСТЕМАТА, КОЯТО ПРЕДСТАВЯ И ОПИСВА. Тоест: докато в една система Принципите притежават пасивна потенция и не са забелязвани, а тяхната Релация има активна потенция и бива забелязвана, в едно изречение термините имат активна потенция, а релацията – пасивна потенция. Така термините, които обикновено се състоят от подлози и сказуеми, имат една явна тежест – една по-голяма субстанция от релациите, които ги свързват.
Оттук недостатъка на възприемането на значението като едно лингвистично описание: съзнателната представа като образ на вещта може да се яви пред съзнателния субект много отчетлива, ясна, жива и пр., но нейното значение може да бъде същевременно разложено аналитично в едно описание на символите, които съставляват образа, БЕЗ ИЗОБЩО ДА СТАНЕ ЯСНА ВАЛИДНОСТТА НА ЛИНГВИСТИЧНИТЕ РЕЛАЦИИ, КОИТО ГИ СВЪРЗВАТ. Ейдетическата визия на съзнателния субект например ще може да възприеме образа на вещта и да извлече нейните свойства с пълна яснота, ДОКОЛКОТО ДЕЙСТВУВА С ФАНТАЗИЯТА ВЪРХУ СЕМИЧНИЯ СЪСТАВ НА ОБРАЗА; но ако прибегне до изречението, което описва лингвистично този образ, формата, в която термините или свойствата се свързват, няма да му изглежда толкова ясна.
Като заключение трябва да се има предвид, че едно понятие, мислено директно в културната структура ВЪРХУ Релацията, трябва да се различава значително от своето описание като изречение. Затова не бива да се бърка никога едно структурно понятие С НЕГОВОТО ЛИНГВИСТИЧНО ОПРЕДЕЛЕНИЕ: понятието, дори когато съответствува само на един аспект на семичната схема, е винаги преживявано синтетично като субструктура; неговата представа, напротив, го описва аналитично във формата на изречение – „ОПРЕДЕЛЯ“ ГО В ТЕРМИНИТЕ НА ЕДИН ЕЗИК. Формата на изречение обаче е напълно ефикасна за целите на макрокосмическото предназначение. Но не бива да забравяме: ИЗРЕЧЕНИЕТО, КАТО ОПИСАТЕЛЕН ИЗРАЗ НА ИСТИНАТА НА ВЕЩТА, Е СЪЩО ТАКА ЕДИН „НЕПЪЛЕН СИМВОЛ“.
1 Гръцката дума εἶδος означава ВИДЕНИЕ. В латински коренът VID, от който се извежда IDEA, поражда глагола VIDERE = виждам. „ИДЕЯТА“ така е „умствено видение“.
Към следващата глава =>
Коментари
Публикуване на коментар