H2 – Какъв е структурният произход на множеството езици?
В началото на параграфа, заедно с въпроса за езика, поставихме запитването за структурния произход на различните езици. За да намерим отговора сега трябва да разгледаме елементите на конструкцията на езика, т.е. простите системи, които показахме във Фигура 13. Един език се конструира с една или повече от тези системи, които се структурират в порядъка на една конкретна логическа модалност. Да си припомним от какво се състоят тези системи: Принципи и Релации. Принципите са постоянни психични представи на вродени Архетипове; Релациите са схеми на вещи; и двата вида членове – Принципи и Релации – са семични термини: първите – прости символи, вторите – сложни символи. Мисълта е преживяването на Принципите и Релациите, съставени в системата, и тяхното съдържание се изгражда върху значението като идеи без образ или идеи, КОИТО МОГАТ да имат образ.
Когато изучавахме редукцията казахме, че Принципите, бидейки прости символи, са нередуцируеми. Този нередуцируем характер на Принципите определя, че значението в една съответна мисъл ЩЕ БЪДЕ ОЧЕВИДНО САМО ПО СЕБЕ СИ, ЧЕ ТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ОТРИЧАНО. Затова Принципите на културната структура са познати като ЧИСТИ ПОНЯТИЯ НА РАЗБИРАНЕТО, КАТЕГОРИИ, МАТЕМАТИЧЕСКИ ПРИНЦИПИ, ЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИПИ и пр. С „Принципи“, т.е. с прости символи се образуват схемите на коя да е вещ и се съставят Релациите. Несъмнено една проста система, образувана от един Принцип и една Релация, е определена чрез ОЧЕВИДНОСТТА на Принципа. От това следва, че един език или сложна система, конструирана САМО с определени прости системи като основни елементи, повтаряни съгласно една определена логическа модалност, може да бъде напълно различен от друг език, изработен от различни системи. Така разсъдъкът е способен да конструира множество езици.
Тогава в тези системи, които функционират като основни елементи на езика и чиято очевидност произлиза от вътрешния Принцип, какъв тип вещ се схематизира в Релацията? Отговор: една „вътрешна вещ“. Основните елементи на един език, доколкото са системи, НЕ СА, прочее, ОТ СЪЩИЯ ТИП КАТО СИСТЕМИТЕ, КОИТО ПРОИЗВЕЖДА ПОЗНАНИЕТО НА ВЪНШНИТЕ ВЕЩИ.
Може да се попита: каква разлика предполага това, че елементът на езика е схемата на една „вътрешна вещ“ по отношение на схемите на външните вещи? Отговор: схемата на една вътрешна вещ се състои от един или повече „архетипични символи“ без отношение към външните вещи. Да си припомним, че един „архетипичен символ“ е символ, който се различава от един Принцип само „по потенцията“ – понятие, което ще се определи в следващия раздел; един Принцип притежава „пасивна потенция“; един „архетипичен символ“, съответствуващ на същия Архетип като въпросния Принцип, но субструктуриран в една Релация, притежава „активна потенция“. Когато схемата на една Релация не съответствува на една външна вещ, тя е вътрешна вещ и – в случая, който разглеждаме, – част от един елемент на езика или система.
Като класически примери за съществуващи езици са говорите и математическите структури. Да разгледаме някои „ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ“ на тези езици. Ако един архетипичен символ от една Релация е субстантивиран или овеществен, а друг символ се свързва с първия като изказване на някакво качество, системата представлява едно идиоматично изречение. Ако един архетипичен символ и друг символ е свързан като функция на първия, системата представлява една аксиома или едно математическо уравнение. От това, колко и какви изречения или аксиоми се употребяват, за да се конструира езикът, и от модалността, с която тези елементи се възпроизвеждат, ще зависи типът на структурата, която притежава произведеният език.
От друга страна, ако са дадени един брой конкретни аксиоми, възможно е например да се дефинират определени Релации между тях, определяйки така модалността на математическата структура, която може да бъде една група, пръстен, тяло, векторно пространство и пр. И за същото може да се намери пример в идиоматичния език: посредством определени дефинирани Релации между елементарните твърдения ще бъдат определени различните логически модалности в синтактични структури от съждения, изказвания, изречения и пр.
Следвайки тези примери, лесно е да се разбере, че тръгвайки от идиоматични или математически системи, т.е. изречения или аксиоми, е ВЪЗМОЖНО да се развият структури от сложни системи или „езици“ с две принципни характеристики; първо: схемите на системите, извлечени от „основните елементи“, НЯМАТ СЪОТВЕТСТВИЕ С ВЪНШНИ ВЕЩИ; и второ: сложните системи никога не престават да растат или с други думи – сложните системи нарастват неограничено ОТ ВЪТРЕ.
Областта в културната структура, където се структурират езиците, т.е. ТЕХНИТЕ „ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ“ и онези системи, конструирани с тях, се нарича: ПРИВИЧНА СТРУКТУРА. Останалата част от културната структура, образувана от системи със схеми на външни вещи, е наричана РЕАЛНА СТРУКТУРА. Следва да се обърне внимание на това, че докато реалната структура е постоянна и априорна спрямо всеки език, привичната структура е апостериорна спрямо познанието на вещите и е съставена от ВИРТУАЛНИ системи, по необходимост непълни, защото възможността за тяхното конструиране е заложена в „основните елементи“.
Но ако, както видяхме, езиците произлизат от очевидни системи, основаващи се предимно на чисти символи, по какъв начин истината за една външна вещ може да бъде схваната чрез термините на един език? Отговор: чрез прилагането на „превеждащата способност“ на рационалното мислене, чиято мярка е „интелигентността“.
Да разгледаме следното определение: ИНТЕЛИГЕНТНОСТ Е УМЕНИЕТО, КОЕТО ПРИТЕЖАВА РАЦИОНАЛНОТО МИСЛЕНЕ ДА ПРЕВЕЖДА СЕМИОТИЧНО СХЕМАТА НА ЕДНА ВЕЩ В КОЛКОТО СЕ МОЖЕ ПО-ГОЛЯМ БРОЙ ЕЗИЦИ; ТОВА УМЕНИЕ СЕ НАРИЧА: ПРЕВЕЖДАЩА СПОСОБНОСТ. Това определение ни посочва, че трябва да се прави разлика между „схема на вещта“ и „превод на схемата в един определен език“. Но схемата е „истината“ на вещта в културната структура – рационалната интерпретация на същността или обозначението, и тази истина Е БИЛА СТРУКТУРИРАНА АПРИОРИ НА ВСЕКИ ЕЗИК: ако тя може да бъде преведенса в едно множество от езици, това означава, че всеки един от тях ще съдържа само ЕДНА ЧАСТ ОТ ИСТИНАТА ЗА ВЕЩТА – ЕДИН АСПЕКТ ИЛИ ПРИВИДНОСТ. Ще рече: ВСЯКО ОПРЕДЕЛЕНИЕ (ИЛИ КАКВИНА) НА ЕДНА ВЕЩ В КОЙ ДА Е ЕЗИК ОПИСВА САМО ЕДНА ЧАСТ ОТ ИСТИНАТА ЗА ВЕЩТА; ТО Е ЕДИН „НЕПЪЛЕН СИМВОЛ“.
Но все още не знаем какво прави интелигентността, за да преведе схемата в термините на лингвистичната система. Ще дадем отговора и сетне, както обикновено, ще го обясним интуитивно посредством структурни аналогии. КОГАТО РАЦИОНАЛНОТО МИСЛЕНЕ НА ПАСУ СЕ ОПИТВА ДА СХВАНЕ МИСЪЛТА НА ЕДНА СИСТЕМА (ИСТИНАТА ЗА ЕДНА ВЕЩ) В ТЕРМИНИТЕ НА ЕДИН ЕЗИК, НЕГОВАТА ПРЕВЕЖДАЩА СПОСОБНОСТ МУ ПОЗВОЛЯВА ДА „ВИДИ“ (ИЛИ ЗАБЕЛЕЖИ) СИСТЕМАТА В ЗНАЧИМИЯ КОНТЕКСТ НА ВЪПРОСНИЯ ЕЗИК: ТОГАВА ИСТИНАТА ЗА ВЕЩТА СЕ ПРЕВЕЖДА КАТО „РАЗБИРАЕМО ПОНЯТИЕ“ ИЛИ ЛИНГВИСТИЧНО ЗНАЧЕНИЕ.
Това, което прави превеждащата способност, е да улесни виждането на схемата от определена перспектива по такъв начин, че значимия контекст на мисълта да обуславя значението като „понятие“ на схемата: КОДИРА го или го ОТБЕЛЯЗВА в термините на контекстуалния език. Строго казано, превеждащата способност се състои в НАЛАГАНЕТО на привичната структура върху реалната структура, за да се установят семиотични съответствия: виртуалната сложна система на езика е РАЗПРОСТРЯНА върху реалната система на вещта, поставяйки схемата в своя значим контекст; онези символи от схемата, които съответствуват на символите на езика се актуализират в понятието, което, естествено, може да съдържа само един аспект на истината – някои еквивалентни символи или БЕЛЕЗИ на схемата.
Една интуитивна идея за всичко това може да се придобие, разглеждайки внимателно мрежата на Фигура 14. В геометрията на пространството се показва, че: „ПРЕЗ ЕДНА ПРАВА ПРЕМИНАВАТ БЕЗКРАЙНО МНОГО РАВНИНИ“. В четири от тези безкрайни равнини, които „минават“ през системата ХХ сме структурирали с възли и връзки мрежите (ABCD), (EFGH), (IJKL) и (MHOP). Да предположим, че всяка една от тези четири мрежи образува част от виртуалната структура на четири различни езика и че системата ХХ представлява схемата на една външна вещ. В този случай можем да твърдим, че всяка мрежа В СВОЯТА РАВНИНА е аналогична на значимия контекст на един език и че: АСПЕКТЪТ НА СИСТЕМАТА ХХ, ЗАБЕЛЯЗАН ОТ ПЕРСПЕКТИВАТА НА РАВНИНАТА, КОЯТО ГО СЪДЪРЖА, Е „ПОНЯТИЕТО“ НА СХЕМАТА, Т.Е. „ЗНАЧЕНИЕТО“, ПРОТИВОПОСТАВЕНО НА ЗНАЧИМИЯ КОНТЕКСТ.
Равнините на всеки значим контекст се наричат РАВНИНИ НА ЗНАЧИМОСТТА. Явно е, че в системата ХХ от Фигура 14 истината на вещта може да бъде „видяна“ или ЗАБЕЛЯЗАНА в различни „понятия“, макар че би могла да бъде и в много повече само с добавянето на мрежи на езици в други равнини на значимостта. Ако въпросната мрежа принадлежи на културната структура, „интелигентността“ ще се състои в умението да се ЗАБЕЛЕЖИ системата ХХ в повече значими контексти, например в (ABXCDX), (EFXGHX), (IJXKLX) и пр.
Съпровождайки Фигура 14 със страничния изглед на мрежата, представена на Фигура 15, ще можем да напреднем аналогично в идеята за „понятие“.
Фигура 15
Проблемът е следният: ако всеки един от четирите езика от Фигура 14 определя едно „понятие“ за системата ХХ, коя аналогична част от системата ХХ – кой дял от цилиндричната връзка – съответствува на всяко едно от четирите понятия? Отговор: всяко „понятие“ съответствува на едно надлъжно СЕЧЕНИЕ на системата ХХ, разрязана по равнината на значимост на езиците. Във Фигура 15 може да се види в пунктирани линии ПРОФИЛЪТ на четирите сечения или понятия за системата ХХ, определени от езиците (ABCD), (EFGH), (IJKL) и (MHOP). И така, Принципите, както знаем, са нередуцируеми, поради което сечението на понятието може да бъде изрязано само от цилиндричната връзка или Релацията. Във Фигура 16 сме представили едно от тези сечения на връзката, които аналогично съответствуват на понятието.
Едно сечение на една цилиндрична връзка трябва да бъде определено от нейните пространствени измерения: дължина и обем. Аналогично едно понятие е определено от измеренията на Релацията: протяжност и обхватност.
Да си припомним, че Релацията е семична схема на вещта: протяжността показва класа на всички прости символи, които се субструктурират в схемата; обхватността е мярката на истината за вещта; тя посочва колко близо е схемата до представянето на обозначението – колко негови свойства съответствуват на нея; затова обхватността е аналогична на обема на връзката, т.е. на строежа на самата субструктура. Тези две измерения детерминират понятието и сега ще видим как.
На първо място да забележим, че понятието е една НАДЛЪЖНА порция от Релацията, тогава: ПРОТЯЖНОСТТА НА ЕДНО ПОНЯТИЕ Е РАВНА НА ПРОТЯЖНОСТТА НА РЕЛАЦИЯТА, КОЯТО ТО ОЗНАЧАВА. Следователно: ВСЯКО ПОНЯТИЕ ТРЯБВА ДА ОБХВАЩА „ЗНАЧИМО“ КЛАСА НА ВСИЧКИ СИМВОЛИ, КОИТО СЕ НАМИРАТ В ПРОТЯЖНОСТТА НА НЕГОВАТА РЕЛАЦИЯ. По-нататък да посочим, че обемът на едно сечение явно трябва да бъде по-малък от обема на цилиндричната връзка, от която то е било изрязано. Това означава, че: ОБХВАТНОСТТА НА ЕДНО ПОНЯТИЕ Е ВИНАГИ ПО-МАЛКА ОТ ОБХВАТНОСТТА НА НЕГОВАТА РЕЛАЦИЯ. За да бъде обхватността на понятието РАВНА на тази на Релацията, обемът на сечението би трябвало да е равен на този на цилиндричната връзка, а това може да стане само в случай, че превеждащата способност постави Релацията в безкрайно много значими контексти. Но – достатъчно е да се изтъкне това – тази възможност отбелязва максималния теоретичен предел на интелигентността на пасу: ще трябва да се види как един толкова интелигентен пасу би успял да изрази външно тези безкрайно много понятия в безкрайно много езици. Разбира се, това не предполага, че не може да се схване истината за вещта в нейната цялост – това става когато преживяването на системата е схванато от мисленето като мисъл на ЦЯЛАТА схема; но нещо много различно е да се опита ДА СЕ ИЗРАЗИ това преживяване – тогава няма друго решение, освен да се ограничи истината в контекста на един език и да се прояви нейното понятие.
Протяжността на една Релация е едно КОЛИЧЕСТВЕНО измерение: то определя КОЛИЧЕСТВОТО на семичните елементи, които съставят схемата. И обратно – обхватността е едно КАЧЕСТВЕНО измерение, понеже определя СТЕПЕНТА НА ИСТИНА на схемата като функция на КАЧЕСТВАТА, които съответствуват на обозначението. От тези качества понятието може да вземе само някои БЕЛЕЗИ, тъй като неговата обхватност е винаги по-малка. И това сечение на истината – този аспект на схемата, който е бил ЗА-БЕЛЯЗАН в значимия контекст на един език, – е онова, което пасу изразява и разкрива в социо-културния свят, онова, което придобива СЛАВА и се превръща в НОВИНА.
Накратко, понятието също е определяно от две измерения: протяжност и обхватност. Протяжността на едно понятие е равна на протяжността на една Релация и се отнася до количеството семични елементи на схемата. Обхватносттта на едно понятие посочва кои БЕЛЕЗИ на неговото съдържание съответствуват на качествата или семичните разположения на схемата – колко близко е тя до съвпадането с истината на вещта.
Видяхме, че една Релация – като тази на системата ХХ от Фигура 14 – може да бъде „видяна“ или ЗАБЕЛЯЗАНА в различни значими контексти или езици: получените понятия са аналогични на сечението от Фигура 16. Да разгледаме сега Фигура 15, където с пунктирани линии са очертани профилите на четири сечения (или понятия), всяко едно от които се намира в своята равнина на значимост. Вижда се, че всяка равнина се пресича с другите в една обща права – ХХ, – която изпълнява ролята на осева линия на цилиндричната връзка. Но въпросните равнини съответствуват на значимите контексти на различни езици: тогава това, което в действителност се пресича в недрата на системата, са самите езици, както може да се види на Фигура 14. И именно различната НАКЛОНЕНОСТ на езиците е това, което прави възможно съществуването на множество понятия за една и съща истина. Това пресичане на езиците създава в четирите сечения-понятия една обща област около осевата линия ХХ, както е показано на Фигура 16. Тази област, която се нарича КОНОТАТИВНО ЯДРО НА ПОНЯТИЕТО или просто КОНОТАЦИЯ е едно измерение, присъщо на „понятията“, което сега ще обясним.
Всяко понятие ОБХВАЩА всички белези на истината за вещта, забелязани в значимия контекст на неговия език. Но фактът, че всички понятия за една и съща истина се наслагват в една обща област предполага общността на определен клас белези. С други думи: в понятията за една и съща истина участвуват определени общи белези. Но къде се намира областта на общите белези? Според това, което се вижда на Фигура 16: В ДЪЛБИНАТА НА ПОНЯТИЕТО, Т.Е. В ЦЕНТЪРА НА ОБХВАТНОСТТА.
Поради това условие именно ДЪЛБОКОТО мислене на понятието за една истина е склонно да причинява възприемането на вторични значения или КО-НОТАЦИЯТА на други понятия за същата истина. Това, което се случва, е че дълбочината на мисълта отвежда до конотативното ядро в осевата линия на Релацията, т.е. до оста, където се пресичат езиците и затова е възможно оттам ДА СЕ НАДЗЪРНЕ в други контексти на значимост – да се забележат другите конотиращи понятия. Оттук следва, че рационалният достъп до едно по-пълно схващане на истината за една вещ се състои в задълбочаването на понятието, докато се стигне до конотативното ядро, опитвайки се сетне превеждащата способност да упражни интелектуалната интуиция за конотираните понятия.
Възможността да се достигне конотативното ядро, което подлежи във всяко понятие, може да има също така и една друга важна полза: при възприемането на конотиращото понятие е възможно ДА СЕ НАВЛЕЗЕ В ЗНАЧИМИЯ КОНТЕКСТ НА НЕГОВИЯ ЕЗИК и да се стигне до привичната структура или виртуалния източник на този език. По този начин се постига систематичното реконструиране на езиците, които дотогава са били само виртуални, т.е. били са възможности на културната структура.
Очевидно е, но е уместно да го посочим тук, че рационалната менталност се противи на поемането по наклонени пътища; тя е свикнала да остава в ЕДИН или ДВА „хоризонтални“ езика, без да се задълбочава в понятията, без да обръща внимание на конотативните ядра и, разбира се, без никога да навлиза в наклонени контексти на значимост.
Конотацията, тъй както бе определена тук, е едно „структурно измерение на понятието“ и се отнася до участието в няколко понятия на общите белези на една и съща истина. Понятията обаче са склонни да конотират също така – макар и по-слабо – значения, принадлежащи на истините на други вещи: това е така наречената „конотация на съседни значения“. Тя се случва, понеже съседните Релации на културната структура могат да се намират ВЪРХУ ЕДНА И СЪЩА РАВНИНА НА ЗНАЧИМОСТ: тогава се получава така, че конотативните ядра на двете понятия са свързани чрез общия език и конотират взаимно своите значения. Ясно е, че това не е една истинска конотация, т.е. резултат от пресичането на езиците, а един ДЕФЕКТ на рационалното мислене, породен от неяснотата на границите на значението, които докосват границите на съседното значение. Когато рационалната мисъл се съсредоточава в една система, границите на значението се определят отчетливо в значимия контекст на понятието, без да засягат съседните понятия, разположени в същата равнина на значимост: тогава единствената възможна конотация е тази, която се произвежда от пресичането на езиците в конотативното ядро на понятието.
Дотук отговорихме на последния въпрос. Уместно е сега, преди да преминем към следващия параграф, да преговорим получените отговори.
На въпроса „какво е един език?“ беше отговорено, че е „възможността да се конструира една сложна система“, употребявайки като основни елементи „прости системи“, структурирани съгласно една специфична „формална модалност“. Узнахме също така, че „значението“ на една мисъл, разгледано в значимия контекст на един език, е „понятието“.
Следващият въпрос – „какъв е структурният произход на множеството езици?“ – ни позволи да узнаем, че културната структура се състои от „привична структура“ и „реална структура“. Реалната структура е съставена изключително от системи, които съдържат схеми на външни вещи, т.е. неща, чието обозначение е преминало сетивната сфера; оттук названието „реална“ – реалността идва от действителното „откриване“ на обозначението.
„Привичната структура“ от своя страна се състои от „простите системи“ на множеството езици, с които „превеждащата способност“ БИ МОГЛА да интерпретира понятийно схемите на реалната структура. „Простите системи“ на един език са субструктури от архетипични символи, актуализирани от определена „активна потенция“, и те представляват „вътрешни вещи“, т.е. Принципи или структурни комбинации от Принципи. Според „простите системи“, които участвуват, и логическата модалност, съгласно която те се свързват, всеки виртуален език може „да се разпростре върху“ реалната структура в коя да е посока и да определи значимия контекст на „преживяваната“ или „мислената“ реална система. Тогава „значението“, върху което се основава мисълта на тази система, е „забелязано“ в контраст спрямо контекста на езика и кодирано като „понятие“. Но тъй като е възможно прилагането към мислената система на множество разпростряни значими контексти от „привичната структура“, оказва се, че „значението“ на схемата – основата на рационалната мисъл за нея – може да бъде схванато от мисленето под формата на множество понятия, всяко едно от които съдържа част от истината за вещта.
„Понятието“ като частично виждане на истината за вещта в контекста на един език, бива определяно по-специално от измеренията на Релацията, която то означава: протяжност и обхватност; към които се добавя едно ново измерение, присъщо на понятието, наречено „конотация“.
Накратко, езиците са СИСТЕМИ ОТ ПОНЯТИЙНИ ЗНАЧЕНИЯ; но системи, които притежават една “привична“ част, т.е. едно предразположение за систематично разпростиране „върху“ реалната структура, което е причината за концептуалната рационализация, и една действително „съществуваща“ част в постоянен растеж, образувана от понятийните значения на онези схеми, които са били обект на мисълта. Така езиците са способни да рационализират понятийно коя да е схема от реалната структура.
Систематичната рационализация на реалната структура се състои не само в понятийното кодиране на схемите на външните вещи, но също и в систематичното ГРУПИРАНЕ на понятията съгласно произволни кардинални и ординални определения. Така се постига това, че групата от понятия образува една система и изразява едно ГРУПОВО ЗНАЧЕНИЕ, т.е. получават се „понятия за понятия“. Това е възможно защото „интелигентността“ е способността да се превеждат понятия от един език в друг, от което следва, че има езици, чиито понятия могат да съдържат „класове от понятия“ на други езици когато те биват прилагани систематично върху групи от схеми. Затова способността за класифициране е главното следствие на интелигентността и основата на всеки рационален метод. Един типичен пример за систематична класификация представлява ТАКСОЛОГИЧНИЯТ метод на науката, който се състои в групиране на съществата съгласно тяхната структурна хомология; за това се определят ТАКСОНИ като: ВИД, РОД, СЕМЕЙСТВО, РАЗРЕД, КЛАС, КЛОН, ЦАРСТВО И ПР.
Мисълта на една система – на истината за една вещ,– когато бива мислена понятийно в един език, може също да бъде класифицирана в друг под действието на превеждащата способност на интелигентността. Каква връзка съществува между способността и предназначението на пасу? Това е, което ще се изясни в следващия параграф.
Коментари
Публикуване на коментар