А – Микрокосмическата цел на предназначението.
За да се изпълни макрокосмическата цел, – за да се конструират култури в постоянна еволюция, – е необходима една съвместна еволюция на микрокосмоса – едно увеличаване на индивидуалната способност за откриване на вещите. Тезата, която излагаме тук, е че след като била завършена във филогенезата, еволюцията на пасу продължавала в развитието на един микрокосмически исторически субект, който се нарича СЪЗНАТЕЛЕН СУБЕКТ или СЪЗНАНИЕ. Този субект „одушевява“ съзнателната сфера, която, както ще се види, също е една структура. Еволюцията на този субект е била именно тази, която се провалила и попречила на човечеството пасу да изпълни микрокосмическата цел на предназначението.
Трябва да е ясно, че съзнанието е един „исторически субект“ и за да го покажем, ще прибегнем до една аналогия. Вече видяхме как полагайки смисъл във вещите пасу конструират външни суперструктури: „формата“, определена от тези суперструктури, се нарича „култура“. С течението на времето суперструктурите растат или се модифицират и причиняват разнообразието на културите. Именно поради преобладаващото влияние на времето „Историята“ се разглежда като най-важното измерение на една култура. Но кога започва Историята на една култура? Отговор: в момента, в който членовете на тази култура си дават сметка, че един минал културен факт притежава повече „смисъл“ от всеки друг, който някой може да си припомни. Този отговор се нуждае от четири коментара. Първо: миналият факт, който дава начало на Историята, е този, който има най-много културен „смисъл“ и затова споменът за него е най-интензивен, а не най-стар; могат да съществуват спомени за предходни факти, но Историята започва от ОНЗИ факт, чието ставане е определящо за бъдещето на културата: раждането на един легендарен герой, неговите подвизи, една битка, сливането на две нации, идването на един Бог или неговите „посланици“, издаването на един кодекс и пр. Второ: един минал културен факт, чийто „смисъл“ е по-голям от този на другите, е исторически факт. Трето: макар два или повече исторически факта да не са свързани причинно, те са свързани исторически, бивайки обединени от една субективна „линия“, посредством която членовете на една култура се връщат към миналото. Четвърто: Историята тогава е една времева линия на значимост.
Да очертаем сега един паралел между суперструктурата и културната структура. На първо място и двете се конструират, растат с течение на времето. Но Историята на една суперструктура или култура започва когато нейните членове забелязват, че вече имат история, – че е имало минали факти, които са били по-важни от други, и включително, че е съществувал ОНЗИ факт, чиято важност не може да бъде надмината от никой друг. Какво е съответствието на ОНЗИ факт – начало на Историята – в културната структура на микрокосмоса или пасу? Отговор: откриването на себе си като вещ сред вещите. Тоест: пасу изпълнява своето предназначение да открива вещите откакто се ражда; никой не го научава как да го прави, защото това е една наследствена способност; така той конструира културната структура почти без да забелязва – обозначение след обозначение, схема след схема, Релация след Релация, понятие след понятие; един ден обаче той открива една вещ, разположена сред вещите от света, чието обозначение го разтърсва; тоест, той се представя на самия себе си като обект на познанието и открива себе си, и това откритие е онова с най-голямото възможно значение; културната структура, разбира се, вече е съществувала преди това събитие, но нищо не може да се сравни с него и нищо не може да бъде същото след него.
Откриването на себе си е фактът, който бележи раждането на съзнателната сфера, АНАЛОГИЧНО НА „ОНЗИ“ исторически факт, който отбелязва началото на Историята на една култура. И двата са факти с най-голяма значимост и тяхното случване произвежда едно „даване на сметка“ за собствената идентичност; в единия случай: „индивидуална“, а във другия – „колективна“ или културна. Съзнателната сфера започва тогава в един „момент“ от съществуването на културната структура: започва от откриването на себе си и се разпростира във времето като седалище на историческия субект на микрокосмоса. Създаването на съзнателната сфера трябва да се интерпретира по начин, аналогичен на конструирането на културната структура от рационалния субект или „разсъдъка“; апостериорно на връзката между Принципи и Релации културната структура се оказва „одушевена“ от мисленето, т.е. от един КУЛТУРЕН СУБЕКТ. По същия начин апостериорно на съзнателната сфера се появява един СЪЗНАТЕЛЕН СУБЕКТ, който я одушевява. Естествено, тези „субекти“, както ще се покаже в параграф „Е“, са само аспекти на един-единствен душевен субект или „душата“ на пасу, чиято дейност наричаме най-общо „мислене“.
Видяхме, че микрокосмическата цел на предназначението цели да подобри индивидуалната способност на пасу като откривател на вещи. Тази способност действително се увеличава от момента, в който откривателят на вещи открива самия себе си – ПОЗНАВА СЕБЕ СИ КАТО ИНДИВИД, РАЗЛИЧЕН ОТ ОСТАНАЛИТЕ ВЕЩИ, т.е. ПРИДОБИВА СЪЗНАНИЕ ЗА СЕБЕ СИ. (Но „съзнанието“ на пасу още не е Аз-ът; този се появява едва след оковаването на Духовете, както ще се види по-нататък).
Вече знаем кога започва съзнанието, но това, което най-вече ни интересува, е да узнаем каква модификация въвежда неговото присъствие в рационалното мислене; тоест: какво измерение или характеристика на мисленето ни показва безпогрешно, че се касае за едно „съзнание“, а не за някакъв друг психичен акт? Отговор: времевото намерение на мисълта. Ще поясним този отговор посредством едно структурно обяснение.
В предходния раздел изучихме как се конструира една културна структура и с какви елементи: Принципи и Релации. Релациите са семични схеми на вещи, които се характеризират от три измерения: протяжност, обхватност и ПОТЕНЦИЯ. Определението на това последно измерение – „потенцията“ – трябваше да остане висящо за настоящия раздел: сега ще видим, че потенцията на една Релация спазва една пропорция – „ratio” – спрямо интензивността, с която интуицията за „себе си“ е впечатлила чувствителността на рационалния субект.
Да започнем с преговаряне на стъпките на рационалното познание.
Когато една дадена вещ впечатлява чувствителността, разсъдъкът я отпраща и налага върху архетипичната памет; с първата операция той елиминира универсалния Архетип и открива демиургичното обозначение или свръхпредназначението; с втората операция образува една схема на вещта въз основа на Архетиповете от архетипичната памет; налагането на обозначението върху архетипичната памет предполага едно насочване на инстинктивната воля на пасу, т.е. едно НАМЕРЕНИЕ; този преднамерен контакт с Архетиповете предизвиква тяхната актуализация в един „план на реализацията“ на психиката – „в един субстрат на емоционалната и рационалната сфери“; Архетиповете се актуализират в психиката като Принципи когато първата операция елиминира един универсален Архетип един-единствен път за всеки един; и също така като Релации за образуването на схемата на вещта всеки път, когато втората операция го изисква; тази актуализация на Архетиповете се проявява като постоянни семични представяния или елементи на културната структура: Принципите са прости символи, Релациите са сложни символи. Но простите символи на Принципите, които са уникални, доколкото са Принципи, могат да бъдат повторени безброй пъти в субструктурите на Релациите: разликата между тях, както казахме в параграф „В“ на предходния раздел, се корени в „потенцията“: Принципите са „пасивни потенции“, а Релациите – „активни потенции“.
Няма начин да се повлияе волево на оперативната последователност на разсъдъка: винаги, когато познанието БИВА РАЦИОНАЛНО, първата операция ще елиминира универсалния Архетип на вещта и ще актуализира АВТОМАТИЧНО обърнатия Архетип в културната структура. Интензивността на намерението, положена в действието за произвеждането на актуализацията на един Принцип, е по този начин минимална и поради тази недостатъчност потенцията на същия е „пасивна“. Но Релациите – напротив – са конструирани с актуализациите на Архетипове, преднамерено локализирани от втората операция, като потенцията е „активна“ и пропорционална на интензивността на намерението, с което е било извършено откриването. Тук ще се занимаем по-специално с активните потенции, които подлежат в Релациите.
От какво зависи „интензивността на намерението“, с която се извършва рационалната операция на схематизирането на вещта? Отговор: от отпращането към себе си, с което дадената вещ е била взета от разсъдъка. Естествено, ако говорим за „отпращане към себе си“, допускаме едно предварително познание за себе си, т.е. съществуването на едно „съзнание“. В тази хипотеза се оказва, че не всички вещи са еднакви за себе си; не всички биват познавани със същата интензивност на намерението: един камък не е същото като един плод; интензивността на намерението, положена в схематизирането на камъка е различна от използуваната за плода; В ПАСУ – ЗА НЕГО САМИЯ – ПЛОДЪТ Е ПО-ВАЖЕН ОТ КАМЪКА. ЗАТОВА СХЕМИТЕ ИЛИ РЕЛАЦИИТЕ НА ДВЕТЕ ВЕЩИ СА ОТПРАТЕНИ ПО РАЗЛИЧЕН НАЧИН ПО ОТНОШЕНИЕ НА САМИЯ НЕГО. И ТЕЗИ РАЗЛИЧНИ „ОТПРАЩАНИЯ“ СЕ ПРОЯВЯВАТ В РАЗЛИКАТА НА ПОТЕНЦИЯТА НА РЕЛАЦИИТЕ.
Измерението „потенция“ на всяка Релация е отправено по различен начин към самостта. Но „мисленето на една Релация“ е „рационалната мисъл“. Каква определеност въвежда в мисълта отпращането на потенцията към самостта? Отговор: едно времево намерение. Това е същият отговор от преди, който става по-разбираем в светлината на структурния анализ.
Мисълта на една Релация може да придобие – чрез отпращането към самостта на нейното измерение потенция – едно определено „времево намерение“; и това я превръща в „съзнателна“, както обяснихме по-горе. Схемата на една вещ, макар и да остава интегрирана в културната структура, е потенциално отпратена към самостта – към микрокосмоса: мисълта за една Релация причинява актуализацията на тази насоченост в потенцията, която е отпращането към самостта, като (мисълта) бива насочена така на свой ред – тласната – от една времева интенционалност. Насочена накъде? Отговор: тъй като потенцията отпраща Релацията към самостта, съзнателната мисъл, времево преднамерена, се насочва към „съзнателната сфера“ (или „предсъзнателната“ в примитивния пасу, Фигура 11). Този отговор трябва да се разбира така: отпращането към самостта на разсъдъка не е насочено към един „център“ на индивидуалност, защото нищо подобно на това не съществува у пасу; психичната структура или план на реализацията, където се актуализират Архетиповете е естественото седалище на самостта и към тези мъгляви сфери се ориентира отпратката на разсъдъка, като потенцията на Релацията остава формирана съгласно интензивността, с която са се актуализирали Архетиповете; потенциалната отпратка към самостта е онази, която се разгръща в мисълта за Релацията и я прави „съзнателна“, тласкайки я отвъд психичния субстрат, където съществува културната структура, към „съзнателната сфера“. Но тази „актуализация“, която потенциалната отпратка произвежда в мисълта не е на Архетиповете, а на символите: символите на схемата са тези, които се разгръщат в мисълта и стават „съзнателни“ когато биват отпратени, насочени към самостта. Една схема, чиято потенция е много голяма, отпраща мисълта към самостта с такава сила, че тя се „изстрелва“ към съзнателната сфера като „съзнателна мисъл“ или „съзнание за една Релация“. И тези съзнателни мисли, по-актуални от другите, очертават обединяващата нишка на съзнанието, аналогично на това, как „историческите факти“ – културни факти с повече „смисли“ от други – очертават нишката на Историята на една култура. Тази субективна линия показва, че съзнанието е историческия субект на микрокосмоса.
В съгласие с изложеното в този параграф, съзнанието е един исторически субект, който има един „момент“ на поява, след която всички Релации, които се образуват, ще бъдат в по-голяма или по-малка степен потенциално отправени към самостта, т.е. към микрокосмоса, разглеждан или интуиран като индивидуално същество. Мислите за Релациите или системите са детерминирани от тези потенциални отпратки и тласкани към съзнателната сфера, т.е. към горните слоеве на емоционалната и рационалната сфери, за да изплават „извън тях“. Съзнателната сфера ще бъде така висшият стадий на мисленето: НЕЙНОТО СЪЗДАВАНЕ Е МИКРОКОСМИЧЕСКАТА ЦЕЛ НА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО. Както вече казахме, тази сфера не се развила достатъчно в пасу и това било причината за неговия културен застой. От какво зависи развитието на съзнателната сфера? От една способност на мисленето, която еманира от активните потенции на Релациите и насочва мислите към нея, вземайки я като ВРЕМЕВО-ИНТЕНЦИОНАЛЕН ОТПРАВЕН ЦЕНТЪР. В следващия параграф ще бъде изучена тази способност.
Коментари
Публикуване на коментар