Е – Микрокосмическата цел на предназначението изисква метемпсихоза.
Съгласно видяното в параграф „D” можем да твърдим, че тялото на пасу е един „потенциален микрокосмос“, който КЛОНИ към пълното си актуализиране в човешката ентелехия. Докато напредва към това съвършенство, микрокосмосът УЧАСТВУВА В ТРАНСЦЕНДЕНТНОТО ВРЕМЕ НА МАКРОКОСМОСА, в което се синхронизират всичките му вътрешни движения. Затова целта на еволюцията – онтичната автономия – изисква ЗАМЯНАТА НА ТРАНСЦЕНДЕНТНОТО ВРЕМЕ С ЕДНО СОБСТВЕНО ВРЕМЕ НА МИКРОКОСМОСА – ЕДНО „ИМАНЕНТНО ВРЕМЕ“, – СПРЯМО ЧИЙТО ПОТОК СЕ ПОДРЕЖДАТ И ОСЪЩЕСТВЯВАТ ВЪТРЕШНИТЕ ПРОЦЕСИ. Тази „цел“, естествено, не е друга, а микрокосмическата цел на предназначението, която цели да развие един „исторически субект“ или съзнание, чиято главна черта е именно иманентната темпоралност. В параграф „F” ще се изучи в подробности връзката между трансцендентното време и иманентното време; тук ни интересува да покажем ясно, че микрокосмическата цел МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОСТИГНАТА САМО СЪС СЪДЕЙСТВИЕТО НА МЕТЕМПСИХОЗАТА.
Действително, Демиургът не може да позволи еволюционният прогрес да се прекъсва от органичното разпадане на микрокосмоса, т.е. от смъртта на пасу. В действителност жизненият цикъл на микрокосмоса зависи само от трансцендентното време: докато съществува причастността, ще има неизбежно едно формално разпадане, както става с всяко органично същество. Но ако микрокосмосът актуализира своята потенциалност и се ИНДИВИДУАЛИЗИРА, т.е. стане времево независим от макрокосмоса, тогава той ще може да избегне разпадането – смъртта, – понеже вътрешните процеси ще бъдат „задържани“ за трансцендентното време. Микрокосмическата цел осигурява така, че в някой момент от еволюцията ще бъде постигнато безсмъртието на материалното тяло. И тъй: докато този момент дойде, може ли да се изгубва със смъртта и разтварянето на микрокосмоса индивидуалният прогрес, постигнат в конструирането на схемата на самостта? Отговор: Всяка схема на самостта остава отпечатана в душата по време на живота на микрокосмоса по такъв начин, че при развъплътяването, след органичната дезинтеграция, тя я запазва с постоянен характер.
Ще рече: схемата на самостта, която е част от „душата“ на пасу, НАДЖИВЯВА РАЗЛАГАНЕТО НА МИКРОКОСМОСА ЗА ПО-ДОБРО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА МИКРОКОСМИЧЕСКАТА ЦЕЛ. Така се озоваваме пред един привиден парадокс. Но този парадокс губи състоятелността си, ако гледаме на нещата от гледната точка на Демиурга, който именно е определил начина, по който трябва да се изпълни предназначението. От тази перспектива трябва да се започне с признаването, че това, което го интересува на първо място, е макрокосмическата цел: произвеждането на култура. Тази цел е социо-културна и има за цел да съхранява смисъла, положен във вещите от отделните членове на културната общност: една „култура“ е общинната поддръжка на културните обекти, т.е. на вещите, означени от човешкото изразяване. Една култура, разбрана демиургично, е следователно макро-изражението на колективната еволюция, постигната от общността: културните обекти са проекции, които показват постигнатата степен на еволюция, защото те са мярка за интелигентността на проектиращите. Да си припомним, че удоволствието на Демиурга се намира в „по-сетнешното откриване на творбата“ – задача, която е запазена за човека. Културните обекти са именно утвърждаването на обозначението, открито във вещите, т.е. „върховното благо“.
За Демиурга тогава благото се корени в изпълняването на УСЛОВИЯТА за културното развитие на една общност, т.е., че това развитие не се задържа в никой момент, че недиференцираната реалност на универсалните вещи расте и се преобразява в една суперструктура от културни обекти. УСЛОВИЯТА за културното развитие на една общност зависят, естествено, от ОТДЕЛНАТА еволюция на нейните членове, които са тези, които „полагат“ смисъла във вещите. Именно поради тези УСЛОВИЯ предназначението на пасу предполага освен общата макрокосмическа цел и една частна микрокосмическа цел: еволюцията на един „индивидуален субект“, който да постигне автономията на микрокосмоса и, след като я постигне, да придаде максимален смисъл на творбата на Демиурга.
Индивидуалният субект, който в началото на еволюцията е „рационален“, а в края „съзнателен“, е проявлението на душата в структурите на микрокосмоса. А душата чрез метемпсихозата трансмигрира в течение на милиони години, за да се проявява всеки път в един по-съвършен микрокосмос, по-близък до микрокосмическата цел на предназначението. Оттук именно изниква необходимостта да се поясни, макар и накратко, връзката между индивидуалния „субект“ и „душата“, тъй като аналогичното изучаване на „енергийния израз на мисълта“ ще изисква от нас едно строго определение на съзнателния субект, който одушевява схемата на самостта.
На първо място да уточним какво трябва да се разбира под „душа“. Пасу, като всяко органично същество, което еволюира, е проявлението на един универсален Архетип и на една монада: монадата е опората на индивидуалния организъм, който еволюира в съгласие с универсалния Архетип. Но монадата не „низхожда“ никога до материалния план, а остава в архетипичния план, откъдето е проектирана от аспекта Воля на Демиурга към материалния план. По време на живота на пасу монадата поддържа материалното тяло и еволюира с него; или с други думи: проявлението на монадата в материалния план е микрокосмосът. Когато животинското тяло на пасу умира, микрокосмосът се разлага и след органичната дезинтеграция монадата престава да се проявява материално. Но монадата не сe откъсва напълно от материалния план, понеже един енергиен термин, произлизащ от микрокосмоса, просъществува, дори и развъплътен: това е „душата“ на пасу.
Така душата е онова, което остава винаги проявено от монадата; онова, което еволюира в микрокосмоса и частично инволюира по време на развъплътяването; онова, което надживява разлагането, съхранявайки преживяната еволюция, за да се завърне отново в жизнения генезис на друг микрокосмос. Но в тази метемпсихоза душата не се превъплъщава в нови тела „като актьорът, който облича различни одежди“ и „гледа през очите на различни маски“, каквото е популярното вярване за наивното прераждане. Ако го правеше така, би трябвало да съществува мнемична непрекъснатост на преживяваните актове във всички микрокосмоси, т.е. би трябвало да е естествено „да се припомнят предишните животи“. Напротив – във всеки жив микрокосмос мислещият субект никога не си припомня „естествено“ никакъв спомен от един предишен живот. Това не се случва, защото процедурата, разпоредена от Демиурга за трансмиграцията на душите, им налага по време на периода на развъплъщаването една „инволюция“ на субекта в себе си, която причинява споменатата амнезия. Ще обясним стъпка по стъпка процедурата на метемпсихозата, но без да се разпростираме прекалено в подробностите.
Душата, бидейки тънко проявление на монадата, поддържа микрокосмоса, разливайки се в цялата му структура, действувайки като едно „тяло-двойник“. Въпреки това, само в психичната структура, поради нейната енергийна природа, се установява един плавен контакт между органичния живот и душата. Трите „субекта“, които споменахме в параграф „Е“ на предходния раздел, – „рационалният субект“, „културният субект“ и „съзнателният“ или „исторически субект“ – не са нищо повече от индивидуални проявления на душата на пасу в различните структури на микрокосмоса. От тези структури единствено схемата на самостта или съзнателната сфера притежава възможността да впечатлява в трайна форма душата: структурата на мозъка и културната структура са прекалено груби, за да я засегнат по някакъв начин.
Затова пък промяната, която схемата на самостта причинява в душата, я модифицира по такъв начин, че нейният ефект остава дори когато микрокосмосът се е разпаднал напълно. Но схемата на самостта представлява „цялото съзнание“, което е способен да постигне един микрокосмос, т.е. една еволюционна степен. Затова душата, когато е била трайно модифицирана от схемата на самостта, в действителност се е авто-моделирала в посока на човешката ентелехия, т.е. е еволюирала.
Да предположим сега, че една душа се е развъплътила, дълбоко впечатлена от една схема на самостта, която тя одушевява като един „съзнателен субект“. Тъй като схемата на самостта е една история на микрокосмоса, която е останала инкорпорирана в душата, явно е, че душевният субект трябва да си спомня преживяното, въпреки че е развъплътен. Тогава защо в едно по-късно въплъщение душата се явява лишена от спомени? Отговор: 1во. защото еволюцията на микрокосмоса се подчинява на една необратима ЙЕРАРХИЧНА ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ, която принуждава душата да се проявява първоначално като един рационален субект на мозъка или „разсъдък“; 2ро. понеже преди въплъщението се осъществява една „инволюция на субекта в себе си“, която причинява частичната „забрава“ на вродените спомени.
1во. – За да се разбере този отговор, трябва да се вземе предвид преди всичко, че душата може да се проявява само в една адекватна структура или носител. Това условие идва от това, че душата е енергиен израз на монадата, която е фундаментът на всеки частен архетипичен процес: в този смисъл монадата е индивидуалният субект във всяко същество, което еволюира в съгласие с формиращия тласък на универсалните Архетипове. В частния случай на микрокосмоса душата е винаги душевният субект на една структура; и обратното твърдение също е в сила: без структура няма възможно душевно проявление. Имайки предвид това условие и всичко видяно дотук относно формирането на културната структура и схемата на самостта, можем да разберем с лекота предходния отговор.
Ако размислим върху изученото дотук, ще установим, че в действителност се изпълнява една неизречена ЙЕРАРХИЧНА ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ във формирането на сттруктурите на микрокосмоса: в началото съществува само мозъкът, т.е. архетипичната памет; душата не може да прави друго нещо, освен да одушевява тази структура и да оперира с нейните функции; като рационален субект или „разсъдък“ душата открива обозначението на вещите и конструира културната структура, която сетне ще одушеви като културен субект; и от културната структура ще изплават към горните слоеве на психиката символите, които образуват схемата на самостта, която душата ще одушеви като съзнателен или исторически субект. Това е завършената последователност: душата одушевява архетипичната памет или мозъка като рационален субект или „разсъдък“ и конструира културната структура, която одушевява апостериорно като културен субект, откъдето конструира схемата на самостта, която най-сетне одушевява като съзнателен или исторически субект.
Няма „естествен“ начин да се промени тази последователност: въплътената душа винаги трябва да започне с одушевяването на един детски мозък, бивайки рационален субект. След това неизбежно начало се намира възможността за структурно развитие, която подлежи в потенцията на потенциалния микрокосмос: ако генетичните ограничения на конкретния микрокосмос го позволяват, навярно ще може да се постигне една висока степен на съзнание. Но това, което не ще може да се промени, е йерархичната последователност, която задава реда на появата на душевните субекти.
Ясно е сега в какво се състои йерархичната последователност на структурното формиране, но не се вижда със същата яснота защо душата в едно по-късно въплъщение се явява лишена от спомени. Но отговорът е прост – той се корени в йерархичната природа на последователността, в определеностите, които налага всяка структура върху проявлението на своите субекти. Когато душата одушевява например архетипичната памет, тя може само да открива обозначението на вещите, дадени на сетивната интуиция: кой да е „вроден спомен“ не се отличава по нищо от интуицията за една вещ; но тъй като тези спомени са лишени от обозначение, те биват автоматично елиминирани от операциите на разсъдъка и субектът като цяло възприема една неясна реминисценция или „неопределено усещане за познатост“. Така рационалният субект придобива един нов характер, който не напуска душата в нейните по-късни субективни проявления. Това ще се разбере по-добре, ако си припомним, че трите споменати субекти са в действителност три едновременни аспекта на душата: самата душа е това, което, проявявайки се „моментно“ във всяка структура, я одушевява като неин присъщ субект. Ще рече: „моментът“ на душата е душевният субект и този единствен субект в един структурно завършен микрокосмос може да одушевява едновременно трите мнемични структури.
За да обясним това посредством една алегория, можем да предположим, че душата е аналогична на един фенер, излъчващ ахроматична светлина, т.е. такава с бял цлят. Ако разположим пред фенера една преграда, снабдена с един малък централен отвор, вече ще имаме еквивалента на един рационален субект: лъчът от ахроматична светлина, която преминава централния отвор е аналогичният субект. Да уловим сега лъча с един филтър, който извлича един цвят, например синия. За една бяла светлина от 500 mμ съгласно законите на Оптиката синият филтър ще пропусне 69% и ще ЕЛИМИНИРА 31%. И така, този лъч, преминал през синия филтър значително редуциран, е аналогичен на културния субект. Да оставим синия филтър и да уловим преминалия през него лъч отново, сега с един жълт филтър. От 69% светлина, която преминава през филтъра, този ще извлече една част и ще преведе 58%, т.е. 40% от първоначалната светлина. Полученият лъч със зелен отенък е аналогичен на съзнателния субект. Да разгледаме завършения алегоричен експеримент. Фенерът е душата, която се разлива във всички посоки под формата на бяла светлина. Когато поставяме една преграда, която пуска да премине само един лъч, ние извършваме една операция, аналогична на въплъщаването на душата: лъчът е самата душа-фенер, превърната сега в рационален субект. Тук започва йерархичната последователност. Синият филтър е аналогичен на архетипичната памет или мозъка: само една „филтрирана“ част от субекта-лъч ще достигне до културната структура, за да я одушеви. Този културен субект трябва да одушевява културната структура, представена от жълтия филтър, и да я „трансцендира“, за да се установи като съзнателен субект: лъчът, редуциран до по-малко от половината от първоначалната светлина, който преминава жълтия филтър, е аналогичен на съзнателния субект (вж. Фигура 26).
Тази алегория ни показва ясно, че душата и субектът са едно и също нещо и че в микрокосмоса има само един субект, който се проявява едновременно в три места или различни структури. Ако един „вроден спомен“ избликне случайно в рационалния субект, той ще бъде елиминиран по същия начин, по който червеният филтър извлича този цвят от светлинния лъч.
2ро. – Казваме „случайно“, защото, както беше обявено във 2ро., преди въплъщението душата е била принудена да „забрави“ вродените спомени, т.е. да не си спомня в продължение на цялото си въплъщение старите схеми на самостта – „историите“, преживяни в други микрокосмоси. Но в параграф „А“ се каза, че микрокосмическата цел на предназначението е именно конструирането на една схема на самостта, която в крайна сметка се състои в самия микрокосмос, рационализиран от съзнателния субект; виждаме също така, че схемата на самостта, без значение колко несъвършена е тя, впечатлява постоянно душата и съставлява нейната еволюция: въз основа на тази еволюция, придобита чрез асимилирането на различните схеми на самостта от различните животи, се усъвършенствува всеки нов одушевен микрокосмос и СЕ ИЗПЪЛНЯВА МИКРОКОСМИЧЕСКАТА ЦЕЛ НА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО. Бидейки така, как трябва да се разбира отговорът 2ро., който утвърждава една предварителна забрава на вродените спомени? Ще обясним това незабавно. За да продължим с предложения пример на една душа, която се развъплъщава, дълбоко впечатлена от една схема на самостта, която одушевява като съзнателен субект, казахме, че следваната процедура се състои в практикуването на инволюцията на субекта преди едно ново въплъщение.
Субектът „инволюира“ когато се разконцентрира времево, т.е. когато неговият настоящ момент се разширява в себе си и обхваща цялата история „в един-единствен поглед“ – факт, който се потвърждава от познатите разкази на онези, които са били „възкресени“ след преминаването през клинична смърт и са видяли „всичко преживяно в един-единствен миг“. Инволюцията на субекта в изложения смисъл е необходима, за да може душата да предложи един нов субект на микрокосмоса, в който ще се въплъти: душата, след инволюцията на предходния субект, се представя пред микрокосмоса с друг аспект – един не-субективен аспект, който изисква цялата йерархична последователност, за да се развие и повтори еволюционния цикъл на живота и смъртта. Но при всичко това какво е станало с предходната схема на самостта – онази, в която субектът е инволюирал „докато обхване цялата си история с един-единствен поглед“? Не ще ли е необходимо навярно неговото участие за изпълняването на микрокосмическата цел на предназначението – за осигуряването на индивидуалния прогрес на пасу? В действителност, във всяко ново въплъщение не се минава без нито една от предишните схеми на самостта, тъй като те са необратимо асимилирани в душата: това, което се случва е, че КАТО НЕ БИВАТ ОДУШЕВЕНИ ОТ НИКАКЪВ СУБЕКТ, предходните схеми на самостта се разполагат в места от микрокосмоса, различни от онова, което заема рационалният субект. С други думи: рационалният субект – първото проявление на душата – действува от архетипичната памет или мозъка; но душата, отделно от субекта, е разлята „като едно тяло-двойник“ в целия микрокосмос; поради това предходните схеми на самостта, които остават чужди на субекта, ще съответствуват на други части на нервната система, извън мозъка. Ще рече: предходните схеми на самостта са разположени в различни части на тялото на пасу, с изключение на структурите, изучени дотук.
Тези „центрове“ или „чакри“, които съдържат предходни схеми на самостта, са разпръснати с хиляди в човешкото тяло. Там се намират вродените спомени – паметта за предишните животи, допринасяйки от строежа на душата за усъвършенствуването на живия микрокосмос. В алегорията на фенера можем да установим едно аналогично съответствие с предходните схеми на самостта като направим малки процепи в преградата с централния отвор. Процепите например заобикалят отвора, през който протича светлинният лъч, аналогичен на рационалния субект. Ако светлинните лъчи, които проблясват през процепите са аналогични на чакрите, явно е, че тези центрове на вродена памет са НЕ-РАЦИОНАЛНИ. Ще рече: тяхното съдържание е ИРАЦИОНАЛНО. Затова когато практиките на йога се реализират с невежество, когато един садхака локализира субекта върху една чакра, обръщайки ненормално посоката на йерархичната последователност, той се подлага на сериозната опасност субектът по случайност да одушеви една предходна схема на себе си и тя да поеме контрола на микрокосмоса: тогава микрокосмосът бива ИРАЦИОНАЛИЗИРАН от този низш център и настъпва лудостта.
Преди да приключим, заслужава да изтъкнем едно важно следствие от принципа, изложен в отговор 1во. и също така в параграф „Е“ на предходния раздел: „без структура няма възможно душевно проявление“; „субектът не може да съществува без един носител за своето проявление“. Дотук предполагахме, че „носителят“ на душата е микрокосмосът и „структурите“, където се проявява субектът – изучените тук: мозък, културна структура, съзнателна сфера и пр. Но това, че въпросното предположение е вярно, по никакъв начин не изключва ДРУГИ ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО. С други думи: на пасу е било възложено от Демиурга едно предназначение: да бъде положител на смисъл във вещите на света; и тъй: ако пасу или коя да е друга подобна раса от вселената РАЗВИВА ЕДНА КУЛТУРА, СПОСОБНА ДА ПРОИЗВЕЖДА ТЕХНИЧЕСКИ „СТРУКТУРИ“, АДЕКВАТНИ ЗА ПРОЯВЛЕНИЕТО НА СУБЕКТА, ТЕЗИ ЩЕ БЪДАТ „ОДУШЕВЕНИ“ В СТЕПЕНТА НА ТЕХНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ИЗРАЗЯВАНЕ. Това означава, че доколкото се изпълняват стъпките на „откриване на обозначението“ и „проектиране на смисъла“, всяка научно-технологична култура ще има възможността да конструира АНДРОИДИ „С ДУША“. Да – С ИСТИНСКА ТРАНСМИГРИРАЩА И ЕВОЛЮИРАЩА „ДУША“. За това е нужно само андроидът да притежава едно подобие на „архетипичната памет“ – т.е. една памет, програмирана с една колекция от знаци на вещите или само-програмируема с информация за вещите от света, възприемана посредством сензори, – и един електронен процесор, който да извършва логическите операции на сравняване и интерпретиране: когато андроидът АДАПТИРА своето държание като функция на възприеманата информация, т.е. когато ИЗРАЗЯВА ЕДНО ПОВЕДЕНИЕ, той несъмнено ЩЕ БЪДЕ ОДУШЕВЯВАН ОТ ЕДИН ЕГРЕГОР или – ако андроидът е достатъчно съвършен – ОТ ЕДНА ИНДИВИДУАЛНА ДУША.
Това, което никога не ще може да притежава един андроид, нито коя да е изкуствена структура, е Дух: действително, за да се прояви Духът е необходима КРЪВНАТА ПАМЕТ – СПОМЕНЪТ ЗА ИЗТОЧНИКА, т.е. нещо, което никога не ще може да се имплантира в друга част, която да не е един жив микрокосмос.
Коментари
Публикуване на коментар