АРХЕТИПИЧНА ПАМЕТ И РАЗСЪДЪК

    Беше направено едно общо описание на психичната структура на пасу. За да се разбере нейното функциониране и по-специално да се узнае как пасу изпълнява своето предназначение да бъде „откривател на неща“, „даващ смисъл“ на материалния порядък на Вселената, трябва да започнем с едно фундаментално понятие: паметта.

    Позовавайки се на схемата от Фигура 11 можем да различим три вида памет, всяка една от които е свързана с една сфера: на емоционалната сфера (4) съответствува една ПСИХОФИЗИОЛОГИЧНА памет или „памет на навиците“; с рационалната сфера (3) е свързана важната АРХЕТИПИЧНА памет; и с предсъзнателната сфера (2) – ПРЕДСТАВНАТА памет. Ще разгледаме всяка една от тези памети¹.

    Първата памет – „психофизиологичната“ – е в основата си сетивна, специализирана в задържането на спомени, отнасящи се до света; затова тя е седалище на стереотиповете на навика: В НЕЯ СЕ СЪХРАНЯВА ВСИЧКО НЕОБХОДИМО ЗА ОСИГУРЯВАНЕТО НА ИНДИВИДУАЛНОТО ОЦЕЛЯВАНЕ, а също така онова, което допринася за ПОДОБРЯВАНЕТО на това оцеляване, т.е. стадното или социалното. Тази „памет на навиците“ била онази, която главно детерминирала „инстинктивната воля“ на пасу.

    Третата памет – „представната“ – била зараждаща се в пасу и едва след оковаването на Духа, когато пасу бил трансформиран в „изгубен виря“, се развила достатъчно. Навярно причинява учудване забелязването, че „съзнателната сфера“ се разглежда като една форма на памет, но ако се помисли малко за това, ще се разбере, че припомнянето и представянето на припомненото е една същностна характеристика на съзнанието. Тази характеристика е пряко свързана с времевостта – със способността, която притежава съзнанието да надарява представите с едно „иманентно“, психично време, в замяна на реалното време, което би могло да е съответствувало на оригиналния факт, който се припомня и представя. В разделя „Функциониране на Съзнателната Сфера“ ще бъде показано, че “съзнанието“ е един „исторически субект“ и че „съзнателната сфера“ е „историята на микрокосмоса“, т.е. един вид памет.

    Втората памет – „архетипичната“, която преднамерено оставихме за накрая, – е онази, която ни интересува засега. Толкова важно е понятието за „архетипична памет“, че може да се твърди също така, че неговото непознаване или отсъствието му от коя да е философска система, е достатъчно, за да разположи възприетата от нея позиция извън пределите на Хиперборейската Мъдрост. Препоръчваме, тогава, да не се напредва, без да се разбере в дълбочина понятието, което се излага по-нататък.

    На Фигура 9 се вижда аналогичната схема на Вселената на Единния, която понякога се нарича също: макрокосмос. Това название се възприема, когато се разбира, че човекът е един „minor mundus” – един микрокосмос, който отразява “maior mundus” или макрокосмоса. Тази концепция е поддържана от много древни времена и, що се отнася до западното мислене, тя се открива в Гърция, във времената на пред-сократиците при Анаксимен, Питагор и пр.; при Платон и Аристотел; при неоплатониците; гностиците; християнските мистици; кабалистите; алхимиците; в модерната философия при Лайбниц и т.н. И, разбира се, тя е част от религиозните традиции на Китай, Япония, Тибет и Индия, по-специално в езотеричния будизъм. Но въпреки това огромно разпространение, главните последици, включително логически, които произлизат от това понятие, са останали и до днес в езотеричната област. Ние, утвърждавайки като Принцип на Хиперборейската Мъдрост древната идея за макрокосмоса, ще се видим в нуждата да изтъкнем някои връзки, понякога детински, но които, поради посочения езотеричен характер, съвсем не се оказват очевидни. Но ще го направим; дори и с риска, че – както в познатия анекдот за „яйцето на Колумб“ – предизвиква раздразнение този, който ни кара да забележим нещо, което СЕТНЕ мислим, че е трябвало да сме забелязали сами.

    Това е, което се случва с темата за „отражението“: от толкова утвърждаване без мислене, че „микрокосмосът отразява макрокосмоса“, вече никой не се сеща, че ВСЯКО ОТРАЖЕНИЕ Е ЕДНО „ОБЪРНАТО“ КОПИЕ НА ОРИГИНАЛА. Това качество, което изглежда детинщина да се посочва, е въпрос от голяма важност, тъй като неговото разглеждане позволява да се разбере с лекота функцията на РАЗСЪДЪКА и функционирането на рационалната сфера. Да видим, прочее, как трябва да се интерпретира това древно понятие.

    Вече имаме едно описание на макрокосмоса съгласно схемата на Фигура 9. Микрокосмосът или материалното тяло на пасу, като отражение на макрокосмоса, трябва да съдържа едно копие на всичките му части. Това означава: че в материалното тяло ТРЯБВА ДА СЪЩЕСТВУВА ЕДИН СЕКТОР, КОЙТО ВЪЗПРОИЗВЕЖДА АРХЕТИПИЧНИЯ ПЛАН; и че във въпросния сектор ТРЯБВА ДА СЕ НАМИРА КОПИЕТО НА ВСИЧКИТЕ УНИВЕРСАЛНИ АРХЕТИПОВЕ; и че въпросните копия ТРЯБВА ДА БЪДАТ ОБЪРНАТИ ПО ОТНОШЕНИЕ НА ОРИГИНАЛА.

    Тези особености на материалното тяло или микрокосмоса ни позволяват да изработим следното определение: СЪВКУПНОСТТА ОТ ВСИЧКИ УНИВЕРСАЛНИ АРХЕТИПОВЕ НА МИКРОКОСМОСА – ОБЪРНАТИ КОПИЯ НА УНИВЕРСАЛНИТЕ АРХЕТИПОВЕ НА МАКРОКОСМОСА – СЕ НАРИЧА: „АРХЕТИПИЧНА ПАМЕТ“.

    Седалището на архетипичната памет, т.е. на биологичното копие на „архетипичния план“, е неврофизиологичната структура на мозъка. Грубо казано, може да се твърди, че „целият мозък е архетипичната памет“. Но макар скалпелът да прониква до дълбините на мозъчната маса, молекулярната биология да изнамира формули на клетъчните макромолекули, генетиката да успява да дешифрира кода на захарно-фосфатните връзки на нуклеиновите киселини или инженерите на кибернетични системи да конструират „модели“, които симулират функционирането на мозъка, въпреки това казваме, че напук на тези и други научни чудеса, НИКОЙ НЕ Е УСПЯЛ, НИТО ЩЕ УСПЕЕ НЯКОГА ДА ОТКРИЕ ЕМПИРИЧНО „АРХЕТИПОВЕТЕ“, които, както казахме, съставляват ЦЕЛИЯ МОЗЪК. И това не е поради липсата на научна способност или някаква грешка в методологията, а поради същностната НЕВЪЗМОЖНОСТ на човешкото същество – пасу или виря – да възприема универсалните Архетипове „посредством сетивната сфера“. Разбира се, не само Архетиповете на един мозък, но и онези, които поддържат коя да е вещ, ДОКОЛКОТО СА УНИВЕРСАЛНИ, НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ПОЗНАТИ ПОСРЕДСТВОМ СЕТИВНАТА СФЕРА: ОТ ВЕЩТА МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОЗНАТО САМО НЕЙНОТО ОБОЗНАЧЕНИЕ – НЕЙНИЯТ ЧАСТЕН ТЕРМИН.

    Тази невъзможност ще се разбере по-добре, ако преди това определим какво се разбира в Хиперборейската Мъдрост под РАЗСЪДЪК. Но тъй като тук изучаваме психичната структура на пасу, определението, което ще дадем, се отнася основно до въпросния примитивен тип човек. Във виря, поради еволюцията на неокортекса, мозъкът е позволил по-късно една по-голяма рационална специализация, но въпреки това посочената невъзможност продължава да съществува и нейният произход продължава да е този, който сега ще обясним.

    За биологичните науки мозъкът е една специализирана клетъчна организация. За Хиперборейската Мъдрост мозъкът е: архетипична памет. Мозъкът – или архетипичната памет – функционира чрез волята на един „РАЦИОНАЛЕН СУБЕКТ“ или „РАЗСЪДЪК“, чиято дейност може да се сведе винаги до две основни операции – едната ТРАНСЦЕНДЕНТНА и другата ИМАНЕНТНА. Първата операция на разсъдъка е ТРАНСЦЕНДЕНТНОТО СРАВНЯВАНЕ, а втората е ИМАНЕНТНАТА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ. Първата операция има мисията ДА ОТКРИЕ обозначението на нещата, а втората – ДА ИНТЕРПРЕТИРА това обозначение в семични термини. Това е, което ще бъде обяснено стъпка по стъпка по-нататък.

    Първа операция – СРАВНЯВАНЕ:

    Схемата от Фигура 11 ни показва психичната структура на пасу, заобиколена от „сетивната сфера“. В животно-човека сетивната сфера изпълнява функцията да получава стимули от света и да ги превръща в нервни импулси с назначение към мозъка, т.е. тя е посредница между вътрешното и външното. Но сетивната сфера не реагира по един и същ начин на различните стимули и самата тя варира забележимо от един пасу до друг. Нужно е, тогава, да се позоваваме на ЧУВСТВИТЕЛНОСТТА; нека изясним смисъла на този термин: способността, която показва една определена сетивна сфера да реагира с по-малка или по-голяма интензивност на един даден стимул се нарича „чувствителност“. Във Фигура 11 окръжността, която ограничава сетивната сфера, е аналогична на чувствителността.

    И така, ако погледнем Фигура 11, установяваме, че сетивното засяга трите сфери на психичната структура; така има една „емоционална чувствителност“, една „рационална чувствителност“ и една „съзнателна чувствителност“. И кое да е от тези три вида усещане може да бъде обект на СЕТИВНАТА ИНТУИЦИЯ. Трябва да е станало ясно, че рационалната операция, която описваме, използува ЕДИНСТВЕНО онова, което стига до рационалната сфера, т.е. което е продукт на рационалната чувствителност.

    Обектът на чувствителността е реалността и – вътре в нея – външните вещи, които я съставляват. В ТОЗИ И ВЪВ ВСИЧКИ СЛЕДВАЩИ КОМЕНТАРИ ЩЕ РАЗГЛЕЖДАМЕ СЕТИВНАТА СФЕРА, ВПЕЧАТЛЕНА ОТ ЕДНА ВЪНШНА ВЕЩ, ОСВЕН В ОНЕЗИ СЛУЧАИ, В КОИТО ИЗРИЧНО СЕ ПОСОЧВА ОБРАТНОТО.

    Сега вече може да бъде описана първата операция на разсъдъка, която наричаме ТРАНСЦЕНДЕНТНА, защото тя се занимава със СРАВНЯВАНЕТО на стимулите, които ПРЕМИНАВАТ през сетивната сфера и които са били причинени от една външна вещ. Ще рече: ТРАНСЦЕНДЕНТНАТА ОПЕРАЦИЯ НА РАЗСЪДЪКА СЕ СЪСТОИ В „СРАВНЯВАНЕТО“ – АВТОМАТИЧНО – НА ОНОВА ВПЕЧАТЛЕНИЕ, КОЕТО РАЦИОНАЛНАТА ЧУВСТВИТЕЛНОСТ ПОЛУЧАВА ОТ ЕДНА ВЪНШНА ВЕЩ.

    Сега знаем с точност, че първата операция на разсъдъка е СРАВНЯВАНЕТО. Но сравняване с какво? Защото сравняването се състои в установяването на връзки межде ДВА обекта, които позволяват да се открият техните различия или подобия. Отговор: вещта се съпоставя с Архетиповете от архетипичната памет.

    Разбира се, трябва да задълбочим този отговор, докато стане ясен ОТКРИВАЩИЯТ ЕФЕКТ, който първата операция упражнява върху вещта.

    Както казахме по-горе, във вещта съществуват съвместно два термина – единият универсален и другият частен. Универсалният термин е Архетипът – или съвкупността от Архетипове, ако вещта е „съставна“, – който я поддържа, доколко е вещ, и към който като предназначение е насочена нейната еволюция; частният термин е обозначението, което Демиургът е определил на всяка вещ като свръхпредназначение. Първият термин прави от вещта едно битие-в-себе-си; вторият термин казва, че вещта е битие-за-човека.

    Когато вещта впечатлява рационалната чувствителност, първата операция на разсъдъка се състои в подлагането на полученото впечатление на сравняване с архетипичната памет. В тази памет винаги ще има поне един Архетип, който да е обърнато копие на универсалния Архетип, който поддържа вещта, и с него се извършва сравняването. Ще рече, че РАЗСЪДЪКЪТ СРАВНЯВА САМО УНИВЕРСАЛНИЯ ТЕРМИН НА ВЕЩТА (УНИВЕРСАЛНИЯ АРХЕТИП) С НЕГОВОТО ОБЪРНАТО КОПИЕ – ЕДИН ЧАСТЕН АРХЕТИП ОТ АРХЕТИПИЧНАТА ПАМЕТ. Лесно се разбира, че това може да стане САМО така, понеже в архетипичната памет съществуват САМО обърнати копия на универсалните Архетипове – ентелехиално предназначение на вещите, а не съществува копие или някаква отправка към частните обозначения на всяка вещ – свръхпредназначение на битието-за-човека.

    Какво възниква от конфронтацията между универсалния Архетип на вещта и неговото обърнато копие от архетипичната памет? Отговор: нищото. Това е като да се събере плюс (+) с минус (–), една положителна единица с една отрицателна единица: резултатът е нула (0). Това означава, че разсъдъкът елиминира автоматично универсалния термин на вещта И ОСТАВА ОТКРИТ ЧАСТНИЯ ТЕРМИН ИЛИ ОБОЗНАЧЕНИЕТО. Едва тогава вещта може да бъде ПОЗНАТА И НАЗОВАНА. Но това назоваване не е възможно, както някои вярват, „защото човекът е логос“: истинският логос е Демиургът, който е обозначил вещите; пасу, след неговото откриване, може само да повтори онова, което предварително е било приписано на вещта.

    Оставайки за по-нататък проблемът за познанието, сега, след дешифрирането на първата операция на разсъдъка, може да се разбере защо твърдяхме, че „съществува невъзможност за човешкото същество – пасу или виря – да възприема универсалните Архетипове чрез сетивната сфера“: невъзможността съществува винаги, когато схващането е рационално и схванатата вещ е една външна вещ. Но също така трябва да се разбере, и то веднъж завинаги, че РАЗСЪДЪКЪТ Е ЕДНА ФУНКЦИЯ НА АРХЕТИПИЧНАТА ПАМЕТ, Т.Е. НА МОЗЪКА, И ЧЕ ПЪРВАТА РАЦИОНАЛНА ОПЕРАЦИЯ СЕ СЪСТОИ НЕИЗБЕЖНО В ЕЛИМИНИРАНЕТО НА УНИВЕРСАЛНИЯ АРХЕТИП – УНИВЕРСАЛНИЯ ТЕРМИН НА ВЕЩТА – ЧРЕЗ СРАВНЯВАНЕ С НЕГОВОТО ОБЪРНАТО КОПИЕ. Това става така и не може да бъде променено, защото архетипичната памет е една СТРУКТУРА, т.е. едно цяло, чиито части са твърдо свързани, докато разсъдъкът е една функция, която се състои в свързването помежду им на определени елементи от тази структура, НО БЕЗ ДА ВИДОИЗМЕНЯ самата структура. „Рационалните операции“ в мозъка съгласно официалната наука се състоят от определени биоелектрични взаимосвързвания или „синапси“, които се осъществяват между групи от специализирани клетки; но колкото и да мисли човек и колкото и многобройни да са невронните мрежи на взаимосвързване, които произвежда това мислене, собствената клетъчна структура на мозъка никога не ще се окаже постоянно видоизменена. Тъй както не е възможно невронната дейност да видоизмени структурата на мозъка, още по-малко рационалната функция видоизменя архетипичната структура; и тази еквивалентност е точна, защото мозъкът и архетипичната структура са едно и също нещо, само където неврофизиологичното обяснение принадлежи на официалната наука на Запада, а структурното обяснение – на Хиперборейската Мъдрост.

    Невъзможността да се възприемат универсалните Архетипове, които поддържат външните вещи, се нарича също така НЕПРЕДСТАВИМОСТ. С тази дума се иска да се каже, че не е възможно „представянето“, т.е. умственото виждане на универсалните Архетипове, което по никакъв начин не предполага, че те не могат да бъдат ПОЗНАВАНИ. Но познанието трябва да идва от една конфронтация, осъществена на едно свръхрационално ниво, в друга сфера: за пасу – в предсъзнателната сфера (2); за виря – в съзнателната сфера (2).

    Втора операция – СВЪРЗВАНЕ:

    Втората операция на разсъдъка се нарича ИМАНЕНТНА, защото тя се състои в установяването на връзки между обекти, предимно вътрешни за психичната структура: когато вещта е била открита от първата операция, се установяват връзки между нейното ИНТЕРИОРИЗИРАНО „частно обозначение“ и Архетиповете от архетипичната памет, и с Архетиповете помежду им. Но за да се обясни тази операция е необходимо да се опише преди това КУЛТУРНАТА СТРУКТУРА – нещо, което ще се направи в следващия раздел.

    Като заключение на това кратко описание на архетипичната памет, следва да се изтъкне, че разсъдъкът – неговата функция – в първата операция ВЗЕМА ВЪНШНАТА ВЕЩ И СЛЕД КАТО ЕЛИМИНИРА УНИВЕРСАЛНИЯ ТЕРМИН ОТКРИВА ЧАСТНОТО, КОЕТО ИМА В НЕГО; ТОВА ОТИВАНЕ ОТ УНИВЕРСАЛНОТО КЪМ ЧАСТНОТО Е НАЙ-ОБЩИЯ ВИД „ДЕДУКЦИЯ“, СЪЩНОСТТА НА ДЕДУКТИВНОТО: ВСЯКА ДЕДУКЦИЯ Е ВИНАГИ АПОСТЕРИОРНА НА ТАЗИ ПЪРВА ОПЕРАЦИЯ, НО В СВОЯТА ФОРМА ИЗВОДИМА ОТ НЕЯ.

    Първата операция е априорна спрямо кое да е друго разсъждение за вещта, защото е необходима за откриването на вещта и поставянето й под наблюдение. Но, при вземането на външната вещ, изгубена в универсалното, и поставянето й във вътрешното като частно обозначение, се осъществява една ТРАНСЦЕНДЕНТАЛНА ДЕДУКЦИЯ.

    И обратно – втората операция ще вземе откритата вещ в нейното часто обозначение и ще го СВЪРЖЕ с Архетиповете от архетипичната памет, т.е. с УНИВЕРСАЛНОТО НА МИКРОКОСМОСА; ТОВА ОТИВАНЕ ОТ ЧАСТНОТО КЪМ УНИВЕРСАЛНОТО Е НАЙ-ОБЩИЯ ВИД ИНДУКЦИЯ, СЪЩНОСТТА НА ИНДУКТИВНОТО: ВСЯКА ИНДУКЦИЯ СЕ ИЗВЕЖДА ОТ ВТОРАТА ОПЕРАЦИЯ. Но при вземането на вътрешно откритото нещо и свързването му с Архетиповете на микрокосмоса се осъществява една ИМАНЕНТНА ИНДУКЦИЯ, т.е. вписана във вътрешността на съществото-животно-човек или пасу.

1По-нататък ще се разгледа една четвърта памет: „кръвната памет“, която е свързана със „сферата на егоичната воля“ – една сфера, присъща на изгубения виря и затова още не определена. Но както ще стане ясно в параграф „С“ на следващия раздел, съществува една друга важна памет, наричана „понятийна“, разположена „между“ архетипичната и представната памет.

 

Към следващата глава =>

Към съдържанието =>