ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ И СВРЪХПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ

    Бяхме споменали трите аспекта на Демиурга: Мощ, Мъдрост и Красота. Сега ще интерпретираме по-задълбочено факта на архетипичното формиране. В началото Демиургът „мисли“ универсалните Архетипове с аспекта Мъдрост и ги мисли тогава с оглед на цялостността на един еволюционен План: така Архетиповете се раждат с едно предустановено предназначение, отделно от собствените им частни ентелехиални предназначения, което обхваща всички тях в структурата на Плана. Това СВРЪХПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ е това на самата Вселена, т.е. то е единственият мотив на творението. Но в материалния план – сферата на действие на Архетиповете – явленията имат ентропиен характер, т.е. приключват неизбежно в посока на Времето: в края на едно „Голямо Време“ всичко ще бъде върнато в първоначалното нищо, „материалният порядък“ ще се е разтворил и краят ще бъде равен на началото. Този ентропиен КРАЙ на материалната Вселена НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ СВРЪХПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО, което е мотивирало нейното създаване. Затова мнозина са интуирали с известно право, че „Демиургът е създал Вселената за Свое собствено съзерцание“ – че проявлението на архетипичните форми в ритъма на течението на трансцендентното време представлява един грандиозен спектакъл, с който Той се самозадоволява. Но макар и вярно отчасти, това понятие страда от аристотелианска наивност, тъй като предполага Демиурга като „неподвижен двигател“, т.е. който „задвижва без да се движи“ и който от своята неподвижност или вечен покой получава удоволствие от съзерцанието на Своето Творение: това е все едно да се припише на Демиурга практикуването на един самотен порок, един вид космически онанизъм. Ако приемем херметическия принцип, че в човека се отразяват аспектите на Демиурга, ще можем да го разберем, наблюдавайки поведенческите стереотипи, аналогични на него. Тъй като се касае за разбирането на „творческата“ мотивация на Демиурга, ще трябва да разгледаме типа на човека-“творец“. И от този преглед установяваме, че не съществува мотивация, подобна на екстатичното съзерцание, каквото се предполага, че е възприел един аспект на Демиурга. В действителност никой, а още по-малко Демиургът, се задържа прекалено в съзерцанието на собственото си творение: художникът, рисувайки нови картини, забравя старите, поетът посвещава своите поеми, писателят продава своите книги (а понякога и душата си) и т.н.; с тези примери искаме да покажем колко далеч от естественото, колко необичайно би било художникът да остава винаги съзерцавайки една-единствена картина, нарисувана от него, или писателят да чете винаги и единствено собствената си книга. Наистина, ако изглежда немислимо една подобно поведение у един човек-творец, помислете колко повече ще бъде такова то, проектирано върху един космически творец като Демиурга.

    Това, което се случва, е че НИКОЙ – НИТО ДОРИ ДЕМИУРГЪТ – ПОНАСЯ ДЪЛГО ВРЕМЕ СЪЗЕРЦАНИЕТО НА СОБСТВЕНАТА СИ ТВОРБА. Всяко творение доставя само едно първоначално удоволствие и не е възражение предполагането, че едно „постоянно творение“ трябва да доставя вечно удоволствие: изобретателят, дори когато знае, че продължава да се усъвършенствува, скоро пренебрегва своето изобретение и насочва вниманието си към други неща, които му носят НОВИ удовлетворения; предварителното познание на крайната цел е това, което в крайна сметка лишава от привлекателност един прекалено продължителен проект: удоволствието не се увеличава, а напротив – намалява, колкото повече се проектът се осъществмява. МАКСИМАЛНОТО УДОВОЛСТВИЕ СЕ ПОЛУЧАВА В МОМЕНТА НА ЗАМИСЛЯНЕТО НА ПРОЕКТА; РАЗЛИЧНИТЕ ЕТАПИ НА ТВОРБАТА И НЕЙНОТО ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ САМО ПОТВЪРЖДАВАТ ОНОВА ПЪРВОНАЧАЛНО УДОВОЛСТВИЕ, НО НЕ МОГАТ ДА ГО УВЕЛИЧАТ. И Демиургът вече е изпитал такова „максимално удоволствие“ когато е замислил еволюционния План и е измислил универсалните Архетипове чрез своите аспекти Мъдрост и Красота.

    Когато след това Демиургът еманира монадите, които придават реалност на Архетиповете, и ги подтиква да се разгърнат в материята с Диханието, което произлиза от аспекта Мощ-Воля, свръхпредназначението, което мотивира това действие трябва да е нещо различно от изпитването на едно екстатично или съзерцателно удоволствие. Демиургът не е „задвижил“ механизма на творението, откъсвайки се сетне от него, предвид че всяко нещо от материалния план е времево, т.е. съществува в Неговото Съзнание: поддържано е – доколкото е явление – от трансцендентното течение на Диханието. Но това участие не означава едно предназначение в себе си: това е само осъществяването на свръхпредназначението.

    За да открием или поне да интуираме в какво е състои това свръхпредназначение, да разгледаме отново човеците-творци. След като е замислена и изпълнена творбата, т.е. след като е получено удоволствието от създаването, по какъв начин творбата може да достави НОВО удоволствие? Отговор: ЧРЕЗ ПО-КЪСНОТО Й ОТКРИВАНЕ. За да установим това, достатъчно е да помислим за картината, която онзи художник е създавал в продължение на години: ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО на неговия замисъл се е осъществило когато е приключил да я рисува и с това творческото удоволствие е достигнало своята кулминация; НО НЕ Е ТАКА СЪС СВРЪХПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО ДА ПОЛУЧИ НОВО УДОВОЛСТВИЕ ОТ ПО-КЪСНОТО ОТКРИТИЕ, КОЕТО ПУБЛИКАТА ЩЕ ПРАВИ ОТ НЕЯ ПОСТОЯННО. Действително, няма нищо, което да радва повече един автор, извън удоволствието, което му е доставило създаването на творбата, от това да бъде ласкан от публиката: във всеки почитател е налице едно ново откриване на неговия труд и във всяко отриване ЕДИН НОВ СМИСЪЛ. Ще рече: публиката е в действителност тази, която ПРИДАВА СМИСЪЛ на творбата, която цени и оценява. Откриването от една специфична гледна точка означава един специален смисъл, една различна интерпретация, която поради това не допуска безразличие: човек може да се възхищава или да презира, да обича или да мрази, но никога да остане безразличен, след като е открил творбата. И това откритие предполага рано или късно откриването на автора: ПРЕХВЪРЛЯНЕТО НА ВПЕЧАТЛЕНИЕТО, ПРИЧИНЕНО ОТ ТВОРБАТА КЪМ АВТОРА.

    Сега можем да разберем свръхпредназначението на творението: творбата на Демиурга изисква едно ПО-КЪСНО ОТКРИВАНЕ. И това е предназначението на животно-човека или пасу: да бъде откривател на нещата, „положител на смисъл“. Но какво е онова, което е скрито в нещата – това, което пасу трябва да открие, за да изпълни своята съдба? Отговор: ИМЕНАТА; „словата“, които споменава акустичната Кабала или „биджа“ на индо-арийската традиция.

    Но този отговор изисква едно допълнително разяснение. На първо място, за да разберем какво разбираме под „име“ на нещата, трябва да си припомним, че еволюционният импулс на монадите е бил утвърден с аспекта „Логос“ на Демиурга. Това означава, че всяка вещ е била обозначена в началото от Словото на Демиурга; че на всяко нещо е била приписана една дума, която го идентифицира метафизически, поддържа го, доколкото е вещ, и представлява истинската същност на вещта ЗА ПАСУ.

    На второ място трябва да направим отново едно разграничение между предназначение и свръхпредназначение при разглеждането на „архетипичния порядък“. С термина „предназначение“ посочваме ентелехиалното осъществяване, към което е насочена еволюцията на нещата: във всяко нещо има ЕДИН УНИВЕРСАЛЕН ТЕРМИН, който е израз на Архетиповете, които го поддържат, и на чийто процес то се подчинява. С термина „свръхпредназначение“ говорим вместо това за ЧАСТНОТО ОБОЗНАЧЕНИЕ, което всяко нещо притежава, доколкото е съставено от монади. Това не означава, че монадите „са“ във вещта, а че архетипичният порядък, в който участвува всяка материя, се структурира въз основа на актуализацията на монадите: на всяка монада в материалния план съответствува един „архетипичен квант енергия“ или „архетипичен атом“, на който атомът на Бор е само една повърхностна схема. В действителност самите универсални Архетипове са съставени от монади, които поради това се наричат също „архетипични“, тъй като произлизат от първата еманация на Демиурга, докато Архетиповете са „идеи“, мислени ВЪРХУ монадите във втората еманация. Така универсалните Архетипове са ФОРМИ, които отиват от простото към сложното, съставени от групирания на АБСОЛЮТНАТА ФОРМИРАЩА ЕДИНИЦА, която е архетипичната монада. Не е вярно, прочее, че всички универсалните Архетипове са съвършени и прости идеи, но напротив – те са били образувани структурно чрез последователна и подредена имитация на архетипичната монада: може да се каже, че ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА Е БИЛА ПОСТРОЕНА ОТ ЕДНА ПЪРВА МОНАДА, ИМИТИРАНА НЕУМОРИМО ОТ ДЕМИУРГА. Затова СЪЩНОСТНАТА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДЕМИУРГА Е ПОДРАЖАНИЕТО.

    В обобщение, имаме: архетипичните монади и – образувани от тях – универсалните Архетипове; тези същества, разбира се, принадлежат на „архетипичния план“, който представлява единственият обект на познание – единственият истински извор на всяка метафизика. Този архетипичен план или метафизично небе действува върху низшата материя, отпечатвайки върху нея един динамичен порядък в ритъма на течението на Диханието (или Времето): „материалният план“ е изразът на този архетипичен порядък. В материалния план архетипичните монади се проявяват като архетипични атоми или архетипични квантове енергия, т.е. като съществуващата същност на всяка субстанция (материя или енергия). Универсалните Архетипове от своя страна се проявяват в материалия план като формална опора на нещата, които са конкретният израз на „един момент“ от еволюционния процес, в който те се развиват. Така има една двойна архетипична детерминация в нещата: „универсалната“ на Архетиповете и „частната“ на монадите.

    „Проекцията“ на архетипичните Велики Планове или Архетипове Ману върху първоначалната безформена материя произвежда универсалното същество и частните същества, СТРУКТУРИРАНИ В ОСНОВАТА СИ С АРХЕТИПИЧНИ АТОМИ. Съществото еволюира тогава, следвайки два формиращи процеса; единият: УНИВЕРСАЛНИЯТ, който е насочен към ентелехията на Архетиповете; и вторият: ЧАСТНИЯТ, който детерминира вещта в съгласие с един План. Оттук необходимостта да се разграничава правилно между това, което е било поставено в нещата ОТ НАЧАЛОТО, ЗА ПОЗНАВАНЕ ОТ ПАСУ, и онова, което съответствува на самото нещо като основа на неговото универсално съществуване ДО КРАЯ, НЕЗАВИСИМО ДАЛИ ПАСУ СЪЩЕСТВУВА В СВЕТА ИЛИ НЕ.

    Можем да твърдим като отговор на въпроса, че на пасу му е била дадена от началото възможността да познава Плановете чрез откриването на нещата, чрез ОБОЗНАЧЕНИЕТО, което те изразяват за него. Съдбата на пасу като откривател и почитател на творбата на Демиурга е: ДА ПОЗНАЕ НЕЩАТА; от нещата: ДА ПОЗНАЕ СТРУКТУРАТА НА УНИВЕРСАЛНОТО СЪЩЕСТВО, НА „ВСЕЛЕНАТА“; от универсалното същество: ДА ПОЗНАЕ БОГ (ЕДИННИЯ). И напротив – в този злокобен План НЕ СЕ ПРЕДВИЖДА НИКАКЪВ НАЧИН ЗА ПОЗНАНИЕТО НА АРХЕТИПИЧНАТА СЪЩНОСТ НА НЕЩАТА. По-нататък ще стане ясно защо.

Към следващата глава =>

Към съдържанието =>